— Идвах тук, докато следвах в Колдуел. Чувал бях за това място от майка ми и един ден дойдох тук с колелото си и се заех да изследвам. Много отдавна не съм идвал.
Двамата заобиколиха постройката и точно както беше казал Бил, кампусът се разстла пред тях, обрасъл с изпотъпкана, мъртва трева.
— Исусе… — рече Бил. — Какво, по дяволите…?
— Житни кръгове в колдуелски стил, предполагам?
Бил продължи напред, но Джо направи още няколко крачки и спря, поглеждайки назад.
Някой ги гледаше, сигурна беше в това.
— Хей! Чакай ме — извика тя и се затича след Бил.
Когато стигна до него, той отбеляза:
— Трябва да се върна по светло с видеокамера.
— Може би ще е най-добре сега да си вървим…
— Виждаш ли онзи навес ей там? — Бил посочи напред. — Покривът го няма.
— Знаеш ли, като се замисля, май наистина ще е по-добре да дойдем през деня. Искам да кажа, сега не се вижда почти нищо… — Джо подуши въздуха. — Това бор ли е?
— От счупените греди на покрива. Щетите са скорошни.
И наистина, когато се приближиха към отломките, Джо вдигна едно парче дърво и видя, че действително бе счупено наскоро. Натрошени покривни плочи покриваха изпотъпканата земя около зейналия навес…
Джо се спъна в нещо, глезенът й се изкриви и тя политна настрани. Докато падаше, протегна ръка и се изви, така че поне не се стовари на земята по очи.
— Какво, по дяволите? — измърмори и погледна какво я беше препънало.
Не беше просто отпечатък от стъпка. А от гигантска стъпка. О, не.
— Добре ли си? — Бил й протегна ръка… а после вниманието му бе привлечено от онова, което беше забелязала и тя. — Какво е това?
— Добре съм. И нямам представа. — Джо се изправи сама и изтупа панталона си. — На мен ли ми се струва, или сякаш наистина сме се озовали в епизод на „Скуби Ду“?
Бил извади мобилния си телефон и направи няколко снимки с помощта на светкавицата. Когато ги погледна, изруга.
— Определено трябва да се върнем през деня.
Джо приклекна и разгледа вдлъбнатината в земята на светлината на фенерчето на телефона си. Отпечатъкът беше дълбок и размазан от едната страна, сякаш онова, което го беше оставило, бе тичало.
Бил поклати глава.
— Този твой приятел… Дъги, нали така беше… разполага ли със средства?
Джо вдигна очи към него.
— Искаш да кажеш възможно ли е да е платил, за да инсценира всичко това? — Репортерът кимна и тя се разсмя. — Парите едва му стигат, за да утоли пристъпите си на глад, след като е пушил трева. Не, не е бил той и доколкото ми е известно, не познава никой, който би могъл да го направи.
— Може би следата е оставен от джип. — Бил също приклекна. — Джип, който е поднесъл.
Как ли пък не, помисли си Джо.
— Ами покривът? — Тя кимна към четирите оголели стени. — Не го е отнесъл вятърът. Наскоро доста валя, но нищо, което дори да наподобява на торнадо. Не може да е било и експлозия, нищо не е обгорено и няма миризма на пушек, както би могло да се очаква, ако е било бомба.
Бил я изгледа продължително.
— Когато пораснеш, би ли искала да станеш разследващ журналист?
— Аз съм на двайсет и шест. Определено съм пораснала. — Макар че съжителството с Дъги и неговите приятелчета мъничко опровергаваше това. — Наистина мисля, че трябва да…
Тя млъкна и Бил се огледа наоколо.
— Какво?
Джо се взря в сенките, а сърцето й задумка в гърдите.
— Слушай… мисля, че трябва да се махаме оттук. Наистина… наистина мисля, че трябва да си вървим.
— Къде… къде е отишла къщата ми? — попита Бити от задната седалка на понтиака, а Мери се приведе напред… не че това с нещо промени празния парцел, в който се взираше.
— Нали сме на правилното място? — Тя слезе от колата и задържа седалката напред, така че Бити да се присъедини към нея. — Има ли някаква възможност…
Рейдж поклати глава, срещайки погледа й над покрива.
— Според GPS-a това е правилният адрес.
По дяволите, помисли си Мери.
— Ето го бръшляна. — Момиченцето се сгуши в палтото си. — Който мама посади. И ябълковото дърво. И…
Очевидно в един момент от общината бяха решили, че къщата трябва да бъде съборена и го бяха сторили, реши Мери, защото не беше останало нищичко: нито купчини натрошено дърво, нито тухли, единствено фиданки и бурени, избуяли на нейно място. Очертанията на алеята за коли бяха оцелели, но с растителността наоколо нямаше да е задълго.
Двете с Бити поеха напред; Рейдж се държеше на няколко стъпки зад тях и внушителната му фигура вдъхваше сигурност, поне на Мери. А после тя спря и остави Бити да продължи сама.