Айзък Азимов
Аз съм в Марспорт без Хилда
Нека да започна с това, че нещата се развиха от само себе си, като насън. На мен не ми се наложи да правя никакви приготовления. Нямаше нужда и пръста си да помръдна. Просто наблюдавах развоя на събитията… Може би това е моментът, когато би трябвало да усетя за пръв път катастрофата.
Започна се с моята обичайна едномесечна почивка между ангажиментите ми. Един месец работа, един месец почивка е най-точното и подходящо редуване за Галактическия отдел по Обслужване. Пристигнах в Марспорт за обичайния тридневен престой преди бързия полет към Земята.
Както винаги, Хилда, господ да я благослови (най-милата съпруга, която е имал който и да е мъж), щеше да ме чака и щяхме да си прекараме хубаво и спокойно… хубава, малка почивка и за двама ни. Единствената неприятност бе, че Марспорт е най-шумното място в Системата и изразът „хубава, малка почивка“ не му приляга. Само че как да го обясня на Хилда?
И така, този път моята тъща, господ да я благослови (за разнообразие), взе, че се разболя само два дни преди да пристигна в Марспорт. А нощта преди приземяването получих космограма от Хилда, в която казваше, че ще остане на Земята с майка си и този път няма да се видим.
В отговор аз също изпратих любящите си съжаления и трескавата си тревога за майка й… А след известно време се приземих…
И ето че бях в Марспорт без Хилда!
Но това още не беше нищо, както разбирате. Пред погледа ми замержеля рамката на една картина, рамка от костите на жена. Сега въпросът беше във формите и в цвета, в кожата и плътта около костите.
Така се обадих на Флора (Флора от определени редки епизоди в миналото). За целта използвах видеокабина… По дяволите, че било скъпо, една светкавица…
Самият аз си преценявах шансовете едно към десет, или ще е излязла, или ще е заета и видеофонът й ще е изключен, или ще е умряла в краен случай.
Но видеофонът й бе включен, тя си бе в къщи и, Велика галактико, съвсем не беше мъртва.
Флора изглеждаше по-хубава отвсякога. С годините не вехне, както някой или един друг е казал някога, нито скука състарява необятната й разновидност.
Дали ще ми се зарадва?
— Макс! — изквича от щастие тя. — Колко години не сме се виждали.
— Зная, Флора, но ей ме на, ако си свободна. Защото знаеш ли? Аз съм в Марспорт без Хилда!
— Не е ли чудесно! — изквича тя отново. — Тогава идвай.
Аз се ококорих. Е това вече беше върхът.
— Да не искаш да кажеш, че си свободна?
Трябва да знаете, че Флора никога не може да се освободи без множество уговорки. Такава си е тя, бомба и половина.
— О, аз имам една мъничка-премъничка задача, Макс, но всичко ще оправя. Ти идвай.
— Ще дойда — казах, преливащ от щастие.
Флора е едно такова момиче… Ами, ще взема да ви кажа. В нейния дом гравитацията е като марсианската, 0,4 от земната гравитация. Джаджата, с която можех да я освободя от марспортската гравитация, е скъпа, но ако някога сте държали момиче в обятията си при 0,4, не ви трябват никакви обяснения. А ако не сте, от обясненията няма да ви стане по-хубаво. Да знаете, че много ми е жал за вас.
Става дума за нещо като да се носиш сред облаците.
Приключих бързо разговора, защото само перспективата да видя осъществено мечтанието си в плът и кръв можеше да ме накара да залича образа отсреща така чевръсто.
Излезнах от видеокабината… и в този миг, забележете — точно в този миг, нито за част от секунда по-рано или по-късно, първият лек дъх на драматичната развръзка почти се блъсна в носа ми.
Надуших този първи дъх от зловонието на катастрофата, когато видях плешивата глава на въшливия Родж Кринтън от офиса на Марс. Лъснатото му кубе блестеше над светлосините му очи, над светложълтеникавото му лице, над светлокафявите му мустаци. Не си направих труда да запълзя пред него и да удрям чело в земята пред краката му, защото отпуската ми бе започнала от мига, в който слязох от ракетата.
Така че му проговорих учтиво:
— Какво искаш? Аз бързам. Имам среща.
Но онзи каза:
— Имаш среща с мене. Чаках те при гишето за получаване на багаж.
— Не те видях…
— Та ти не забеляза абсолютно нищо.
Прав беше, защото, като се замисля, щом ме е чакал до гишето за багаж, ще трябва да е обикалял непрекъснато. Докато аз минах оттам като Халеевата комета в бръснещ полет почти по ръба на Слънчевата корона.
— Добре де — спрях за миг. — Какво искаш?
— Имам за тебе една малка задача.
— Ей приятел, започна едномесечната ми почивка — изсмях се аз.
— Да, ама свети червената аварийна лампичка, приятел.
Което означаваше чисто и просто — никаква почивка. Не можех да повярвам: