— Току-що е умрял — измърмори малко по-високо. — Смлян на кайма.
Бавно се изправи и се залюля на пети. Осветлението на тавана не му хареса, също както и на мен. Включи лампиона, изгаси другата светлина и се полюля още малко на пети. Сянката му пропълзяваше по стената, тръгваше по тавана, спираше и се връщаше обратно. Той продължи да дъвче пурата, изрови кибрит от джоба си и внимателно запали фаса, като го въртеше, за да го подложи на пламъка от всички страни. После духна клечката и я прибра в джоба си. Извърши всичко, без нито за миг да отмести очи от мъртвеца на пода.
Странично се придвижи до дивана и се отпусна на крайчеца. Пружините печално изстенаха. Посегна към телефона, без да го поглежда, очите му все още бяха впити в мъртвеца.
Тъкмо бе сложил ръка върху телефона, когато той отново зазвъня и го стресна. Очите му се завъртяха и лактите се удариха в дебелото, облечено в палто тяло. После се усмихна доста предпазливо, вдигна слушалката и каза с богат, сочен глас:
— Ало… Да, Пат е на телефона.
Чух сухо, нечленоразделно пращене от другата страна на жицата и видях как лицето на Пат Рийл бавно се наля с кръв, докато доби цвета на пресен говежди дроб. Големите му ръце яростно разтърсиха телефона.
— Значи се обажда господин Голямото чене! — изгърмя той. — Слушай, тъпако, знаеш ли какво ще ти кажа? Твоята леш е тук, на моя килим, ясно ли ти е… Как е дошъл ли? Откъде, по дяволите, да знам? Ако ме питаш обаче, ти си го пречукал тук и нека да ти кажа още нещо: това ще ти струва скъпичко, ясно ли е, скъпо. Никакви убийства на кредит в моята къща. Намирам ви човека, а вие го очиствате и го тръшвате в скута ми, мамка ви! Искам един бон и нито цент по-малко, а ти ела си прибери мършата, говоря ти съвсем сериозно.
Жицата отново запука. Пат Рийл се заслуша. Очите му станаха почти сънливи и моравото изчезна от лицето му. После промърмори, вече не така ядосано:
— Добре, добре. Пошегувах се… Обади ми се след половин час отдолу.
Остави телефона и се изправи. Не погледна към вратата на банята, не погледна наникъде. Започна да си подсвирква. После се почеса по брадичката и направи крачка към вратата, спря, за да се почеше отново. Не знаеше дали в апартамента има някой, или не, а не носеше и пистолет. Пристъпи още една крачка към вратата. Голямото чене му беше казал нещо и явно идеята бе да се измъкне по-бързо. Направи трета крачка, а после промени решението си.
— О, по дяволите това мръсно копеле! — изрече високо той и очите му бързо зашариха из апартамента. — Опитва се да ме преметне.
Вдигна ръка към шнура на лампата, после изведнъж я отпусна и отново коленичи край мъртвеца. Отмести малко тялото, като без никакво усилие го претърколи по килима, наведе се ниско и се завзира в мястото, където бе лежала главата. Закима сърдито, изправи се и подхвана мъртвеца под мишниците. Хвърли поглед през рамо към тъмната баня и тръгна заднишком към мен, като влачеше тялото и сумтеше, без да отлепя фаса от устата си. Сметаненобялата му коса лъщеше на светлината.
Все още стоеше приведен, разкрачил големите си крака, когато излязох иззад гърба му. Може и да ме е чул в последната секунда, но беше без значение. Бях преместил пистолета в лявата си ръка, а в дясната стисках малка джобна гумена палка. Халосах го с нея отстрани по главата, точно зад дясното ухо, и то така, сякаш това ми доставя удоволствие.
Пат Рийл се сгромоляса върху проснатото тяло, което влачеше, и заби глава между краката на трупа. Шапката му леко се изтърколи настрани. Той не помръдна. Прекрачих го, отворих вратата и излязох.
3. Представител на печата
На Уестърн Авеню намерих телефонна кабина и се обадих в полицията. Макгий Виолетката беше все още там, но се канеше да си тръгва към къщи.
— Как се казваше онова твойто шурейче, вестникарчето, дето работи в Бей Сити? — попитах го аз.
— Кинкейд. Викат му Кинкейд Куклето. Дребосък е.
— Къде мислиш, че може да е сега?
— Навърта се из кметството. Май покрива полицейския участък. Защо?
— Видях Матсън — отвърнах. — Знаеш ли къде живее?
— Не. Обади ми се по телефона. Какво мислиш за него?
— Ще направя каквото мога. Ще си бъдеш ли вкъщи тази вечер?
— Няма причини да не бъда. Защо?
Не му казах нищо. Качих се в колата и поех към Бей Сити. Бях там към девет часа. Полицейският отдел заемаше половин дузина стаи в сградата на кметството, чийто архитектурен стил би бил уместен в Средните щати. Проврях се между кибиците и влязох в светла стая с гише. Зад него имаше униформен полицай, а на стената — дъска за обяви.