Читать онлайн "Изнудвачите не стрелят" автора Чэндлер Раймонд - RuLit - Страница 1

 
...
 
     


1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 « »

Выбрать главу
Загрузка...

Реймънд Чандлър

Изнудвачите не стрелят

1

Мъжът в пепелявосин костюм — който не изглеждаше пепелявосин под светлините на клуб „Боливар“ — беше висок, с развлечени сиви очи, тънък нос, здрава челюст. Имаше доста чувствени устни. В лъскавата му черна коса едва се забелязваха сребристи отблясъци. Дрехите му сякаш имаха своя собствена душа, а не само съмнително минало. Този човек се казваше Малъри.

Държеше цигара в силните си красиви пръсти, а другата му ръка лежеше върху бялата покривка на масата.

— Писмата ще ви струват десет бона, госпожице Фар. Не е много — заяви той, поглеждайки за миг момичето срещу себе си; после погледът му обходи празните маси и се спря върху оформения като сърце подиум в центъра на заведението, където танцуващите се поклащаха, осветявани от сменящи се цветни светлини.

Стълпотворението около клиентите в близост до дансинга бе толкова голямо, че потящите се келнери балансираха като въжеиграчи, за да се промъкват между масите. Но там, където седеше Малъри, имаше само четирима души.

Стройна тъмнокоса жена пиеше уиски със сода,седнала срещу мъж, чийто зачервен обрасъл врат блестеше от пот. Жената мрачно се взираше в чашата и си играеше с плоска сребриста бутилка в скута. Малко по-нататък двама отегчени намръщени мъже мълчаливо пушеха дълги тънки пури.

— Десет бона са идеалната сума, госпожице Фар.

Ронда Фар бе много красива. Беше се облякла цялата в черно за случая, с изключение на пухкавата бяла якичка на вечерната и пелерина, лека като перце. Изключение правеше и бялата й перука, сложена за маскировка, с която изглеждаше като тийнейджърка. Очите и бяха сини като метличини, а кожата й — мечта на всеки стар коцкар.

— Това е нелепо — изсъска тя злобно, без да вдигне глава.

— Защо да е нелепо? — попита Малъри леко изненадан и малко ядосан.

Ронда Фар вдигна очи и му хвърли поглед — твърд като мрамор. Извади цигара от отворена на масата сребърна табакера, намести я в дълго тънко цигаре, също черно.

— За любовните писма на филмова звезда? — запита на свой ред тя. — При това вече не и чак такава звезда. Публиката престана да е симпатична стара дама с дълги дантелени кюлоти.

В лилавеникавосините й очи затанцува презрително пламъче. Малъри я изгледа студено.

— Ама бързо-бързо дойдохте да говорите за тях с абсолютно непознат мъж.

— Сигурно не съм била на себе си — махна тя с цигарето.

— Не, госпожице Фар — усмихна се Малъри с очи, без да разтегля устни. — Имате дяволски основателна причина. Искате ли да ви кажа каква?

Ронда Фар му хвърли гневен поглед. После се загледа другаде и сякаш забрави за него. Вдигна ръка, онази с цигарето, изви я в красива поза и се вторачи в нея. Красива ръка без пръстени. Красивите ръце също като цъфналото дърво джакаранда са рядка гледка в град, където хубавките лица се срещаха толкова често, колкото са бримките по евтините дамски чорапи.

Тя извърна глава и хвърли поглед към жената с намусената физиономия, после над нея към тълпата около дансинга. Оркестърът продължи с нещо сладникаво и монотонно.

— Мразя ги тия долнопробни кръчми — заяви тя тихо. — Сякаш могат да съществуват само след мръкване, като вампири. Безмилостно разсипват хората, греховни без капка ирония. — Отпусна ръка върху бялата покривка. — О, да, писмата, и защо са толкова опасни, изнудвачо?

Малъри се засмя — звънлив смях с метален стържещ звук.

— Бива си те — призна той. — Писмата може би не са чак толкова опасни. Просто секси безсмислици. Спомените на ученичка, която е била прелъстена и не може да спре да говори за това.

— Противно — заяви Ронда Фар с глас, напомнящ ледено кадифе.

— Важен е мъжът, до когото са написани — студено обясни Малъри. — Рекетьор, комарджия, момче на бързо спечелените пари. И всичко свързано с това. Мъж, с когото не можеш да разговаряш открито и да продължиш да се числиш към елита.

— Аз не говоря с него, изнудвачо. Не съм разговаряла с него от години. Ландри беше доста хубаво момче, когато се запознах с него. Повечето хора имат нещо зад гърба си, в което не биха искали никой да си вре носа. В моя случай то наистина е в миналото.

— Така ли? А моят да бъде с ягоди — неочаквано се сопна Малъри. — Току-що го помоли да ти помогне да си върнеш писмата.

Главата й рязко подскочи. Лицето й сякаш щеше да се разглоби или да се превърне в сбор от черти извън всякакъв контрол. В очите й назря вик, но бе сподавен за секунда.

Почти моментално възвърна самоконтрола си. Очите и загубиха цвят — станаха почти сиви като на мъжа срещу нея. Тя остави свръхвнимателно черното цигаре и сплете пръсти. Кокалчетата и побеляха.

     

 

2011 - 2018