Нищо не можеше да застане между тях. Нито работата на баща му, нито кралският двор, нито гражданите, на които служеха.
Съвършена хармония.
Още една област, в която не можеше да се мери с баща си…
Ви издаде странен звук – нещо средно между ахване и ругатня.
– Да не би димът да ти влезе в кривото гърло? – сухо попита Рот.
В следващия миг столът до него, където Хавърс бе седял допреди малко, не просто изскърца, а направо изруга в знак на протест – сякаш Ви се беше хвърлил отгоре с цялата си тежест.
– Ви?
Когато братът най-сетне отговори, гласът му беше нисък, прекалено нисък.
– Виждам те…
– Не, не, не – избухна Рот. – Не искам да знам. Ви, ако получаваш едно от твоите видения, не ми казвай какво…
– …застанал насред бяло поле. Бяло, бяло, навсякъде бяло…
Небитието? О, мамка му.
– Вишъс…
– …и говориш с…
– Ей! Задник такъв! Не ти ли казах много отдавна – не искам да знам кога ще умра. Чуваш ли ме? Не искам да знам.
– …лицето в небесата.
– Майка ти? – Един господ знае къде се беше дянала Скрайб Върджин напоследък. – Майка ти ли е?
По дяволите, не искаше да насърчава това.
– Слушай, Ви, трябва да спреш. Не мога да го понеса, човече.
Последва тихо проклятие, сякаш Ви идваше на себе си.
– Извинявай, когато ме връхлети така изневиделица, не е лесно да спра.
– Няма страшно.
Само дето имаше. И още как.
Защото проблемът с виденията на Вишъс (освен дето винаги бяха за това, как някой умира) беше, че никога не уточняваха кога ще се случи. Онова, което виждаше, би могло да е как Рот се гътва следващата седмица. Следващата година. След седем века.
Ако Бет умреше… нямаше да иска да живее…
– Всичко, което мога да ти кажа – Ви отново изпусна облаче дим, – е, че виждам бъдещето в ръцете ти.
Е, на това му се казваше неопределени общи приказки, като хороскоп в списание… от онези, които всеки може да прочете и да му се стори, че се отнасят до него.
– Направи ми услуга, Ви.
– Каква?
– Недей да виждаш нищо друго, свързано с мен.
– Ясно ти е, че не зависи от мен, нали?
Така си беше. Също като бъдещето му.
Ала добрата новина бе, че нямаше защо да се тревожи за периода на нужда на Бет. Благодарение на това гнусно малко посещение щеше да е в състояние да се погрижи за него, когато настъпеше моментът.
Без да рискува да се стигне до бременност.
17
Година 1664
– Лийлан?
Когато не последва отговор, Рот, син на Рот, почука на вратата на покоите си.
– Лийлан, може ли да вляза?
Като крал, той не чакаше никого и никой не би очаквал да постъпи другояче.
Освен прескъпата му шелан.
И също както тази вечер, винаги когато имаше тържествени събирания, тя молеше да се разхубави в уединение, позволявайки му да влезе едва когато се бе приготвила за погледа и възхищението му. Беше просто очарователно… също като това, че общите им покои ухаеха на нейните ароматни масла и благовония. Също като това, че дори година след като се бяха обвързали, тя все още свеждаше очи и се усмихваше скришом, когато той я ухажваше. Също като усещането от това, всяка привечер да се събужда, притиснат до нея, а призори да потъва в сън до топлото ѝ красиво тяло.
Ала този път имаше още нещо.
Кога щеше да свърши чакането… и не ставаше дума за чакането пред вратата.
– Влез, обич моя – долетя гласът ѝ през солидната дъбова врата и сърцето на Рот подскочи.
Натисна тежката брава, бутна вратата с рамо… и ето я и нея. Неговата възлюбена.
Ана стоеше в другия край на стаята, до огромното огнище, в което можеше да се побере цял мъж. Седеше пред тоалетката, която той бе преместил до огъня, за да ѝ е топло, с гръб към него, а дългата ѝ черна коса се спускаше на тежки букли чак до кръста ѝ.
Рот пое голяма глътка въздух, уханието ѝ беше по-важно от кислорода, който изпълни дробовете му.
– Прелестна си.
– Дори не си ме видял както подобава…
Рот се намръщи, доловил напрегнатата нотка в гласа ѝ.
– Какво те терзае?
Тя се обърна, за да го погледне.
– Нищо. Защо питаш?
Лъжеше. Усмивката ѝ беше бледо копие на обичайната си лъчезарност, кожата ѝ беше прекалено бледа, очите ѝ – лекичко натежали в ъгълчетата.
Докато прекосяваше покритата с меки килими стая, Рот усети, че го сграбчва страх. Колко нощи бяха минали, откакто периодът ѝ на нужда бе дошъл и си бе отишъл? Четиринайсет? Двайсет и една?