Джеймс Патерсън
Крос
Посвещавам на дневното училище в Палм Бийч; на Шърли и директора Джак Томсън
Благодарности
Хиляди благодарности на Фърн Галперин и Мери Джордан за помощта им в разследванията ми; както и на Крис Тебитс, който ми помогна да напишем част от историята.
И накрая — на Стив Боуенс, който бавно, но сигурно убеждава Холивуд да види очевидното, което никак не е лесна работа.
Пролог
Как се казвате, сър?
Томсън: Аз съм доктор Томсън от медицински център „Бъркшър“. Колко изстрела чухте?
Крос: Много.
Томсън: Как се казвате, сър?
Крос: Алекс Крос.
Томсън: Имате ли затруднения с дишането? Изпитвате ли някаква болка?
Крос: Боли ме коремът. Имам чувството, че някаква течност се плиска вътре. Понякога не ми достига въздух.
Томсън: Знаете, че сте бил прострелян, нали?
Крос: Да, два пъти. Мъртъв ли е Касапина? Майкъл Съливан?
Томсън: Не зная. Няколко мъже са мъртви. Добре, момчета, дайте кислородна маска. Две системи, два литра физиологичен разтвор. Веднага! Господин Крос, ще се опитаме да ви преместим, за да ви откараме по спешност в болницата. Дръжте се господин Крос, чувате ли ме, в съзнание ли сте?
Крос: Децата ми… кажете им, че ги обичам.
Първа част
Никой никога няма да те обича така, както те обичам аз (1993 г.)
1.
— Бременна съм, Алекс.
Все още си спомням съвсем ясно онази нощ. Дори и след цялото това време, след изминалите години, след всичко, което се случи — ужасните убийци, разкритите и неразкритите престъпления.
Стоях в тъмната стая, обвил ръце около кръста на Мария, отпуснала брадичка на рамото си. Тогава бях на тридесет и една и никога през живота си не се бях чувствал толкова щастлив.
Нищо не можеше да се сравни с това, което споделяхме всички ние — Мария, Деймън, Джени и аз.
Беше есента на 1993-та, но сега ми се струва, че оттогава е минала цяла вечност.
Преваляше два часът през нощта и бебето ни Джени беше болно от ужасен грип. Бедното, сладко момиченце не можеше да заспи, както през по-голяма част от последните нощи. Мария я люлееше нежно в ръцете си и тихичко тананикаше: „Ти си толкова красива“, а аз бях обгърнал жена си с ръце и също я люлеех.
Бях станал първи, но не можах да приспя Джени, независимо от всички трикове, които приложих. След около час Мария дойде и взе бебето. И двамата трябваше да ставаме рано. Работех по случай на убийство.
— Ти си бременна? — промълвих, все още заровил глава в рамото на Мария.
— Неподходящ момент, нали, Алекс? Започнаха да ти се привиждат още болести, биберони, мръсни памперси и безсънни нощи?
— Е, последната част не ми се нрави особено. Да стоя буден до късно… Но аз обичам нашия живот, Мария. И се радвам, че ще имаме още едно бебе.
Продължих да прегръщам жена си и включих музиката на бейбифона, който висеше от люлката на Джанеле. Танцувахме под звуците на „Някой ме следи“.
А Мария ме дари с онази своя полусвенлива, полудяволита усмивка, в която се бях влюбил в мига, в който я зърнах… Бяхме се срещнали в залата за бърза помощ на „Сан Антонио“. Тя бе довела един младеж — член на някаква банда, който бе прострелян. Беше отдадена изцяло на работата си като социален работник. Държеше се прекалено закрилнически с ранения, особено пред мен — детектива от отдел „Убийства“. Личеше си, че не вярва особено на полицията. Нито пък аз, ако трябва да бъда честен.
Притиснах Мария към гърдите си и прошепнах:
— Щастлив съм. И ти го знаеш. Радвам се, че си бременна. Хайде да празнуваме. Ще донеса шампанско.
— Обичаш да си големият, важен татко, а? — закачливо ме погледна тя.
— Да! Макар и да не зная защо. Просто ми харесва.
— Падаш си по плачещи бебета посред нощ?
— Това отминава — кимнах и се обърнах към бебето: — Нали, Джанеле? Млада госпожице, на вас говоря!
Мария надигна глава от плачещото мъниче и ми подари сладка целувка. Устните й бяха меки и подканващи, винаги секси. Обичах да ме целува — по всяко време и навсякъде.
Тя най-после се измъкна от прегръдката ми.
— Върни се в леглото, Алекс. Няма смисъл и двамата да будуваме. Наспи се и заради мен.
Чак тогава забелязах още нещо в стаята и не можах да сдържа смеха си.
— Какво ти е толкова смешно? — учуди се Мария.
Посочих й трите ябълки — всяка нахапана от детски зъбки. Стояха до три плюшени динозавъра — различни по цвят. Детските дяволии на малкия Деймън не ни изненадваха. Нашето малко момче бе поиграло в стаята на сестра си.
Вече бях стигнал до вратата, когато Мария отново се усмихна дяволито и ми смигна. После прошепна нещо, което няма да забравя: