— Тъй като моите шефове са също толкова глупави и късогледи като твоите, искат всичко да направят сами. Което означава, че ако нещо лошо се случи с теб, това очаква и нас и всички ние ще се върнем в квадрат едно, или дори още по-лошо.
— Какво имаш предвид? И ние сме точно толкова слисани, колкото и вие. Не ми казвай, че не разполагате с всички записи на Дейв Боумън.
— Разбира се, че разполагаме с тях. Чак до последната реплика: „Господи, но тук е пълно със звезди!“ Дори направихме анализ на гласовите му данни. Не мислим, че е халюцинирал; опитал се е да опише онова, което се е появило пред очите му.
— А справихте ли се с измененията, дължащи се на доплеровия ефект?
— Съвършено невъзможно е, разбира се. Когато загубихме сигнала, скоростта му бе намаляла до една десета от тази на светлината. Бе станало за по-малко от две секунди. Четвърт милион гравитация!
— Трябва да е загинал моментално.
— Не се преструвай на толкова наивен, Уди. Космическите ти радиопредаватели не могат да издържат дори една стотна от това ускорение. Ако те оцелеят, и Боумън можеше да оцелее — поне докато нямаме контакт.
— Само правя независима проверка на дедукцията ти. От онзи миг нататък и ние сме в неведение, както и вие. Ако вие наистина сте в неведение.
— Само си играеш с налудничави предположения, дори се срамувам да ти го кажа. Ала подозирам, че все пак нито едно от тях не ще бъде тъй налудничаво като самата истина.
Навигационните предупредителни светлинки мигаха около тях и излъчваха яркочервени отблясъци, а трите тънки високи кули, поддържащи комплекса антени, заблестяха като фарове на фона на тъмнеещото небе. Последните сребристи ивици на залеза потънаха зад заобикалящите ги върхове; Хейуд Флойд стоеше в очакване на Зелената светкавица, която никога не бе виждал. Отново остана разочарован.
— И така, Димитри — продължи той, — да си дойдем на думата. Накъде биеш?
— Трябва да има огромно количество безценна информация в банките на „Дискъвъри“; да предположим, че все още се събира, независимо от факта, че предаването от кораба е преустановено. Бихме искали да разполагаме с тази информация.
— Искането ти е справедливо. Но когато излезеш в космоса и „Леонов“ се срещне с „Дискъвъри“, защо не презапишеш всичко, което ти е нужно?
— Никога не съм мислил, че ще трябва да ти напомням — „Дискъвъри“ е чужда територия и неразрешеното посещение на кораба би било пиратство.
— Освен ако не се наложи много спешно, което лесно би се уредило. Би ни било твърде трудно да проверим какво точно вършат вашите момчета на разстояние един милиард километра.
— Благодаря ти за тъй интересното предложение; ще го предам където трябва. Но дори да се качим на „Дискъвъри“, ще ни отнеме седмици докато се запознаем със системите ви и разчетем информационните банки. Предлагам ти сътрудничество. Убеден съм, че това е най-добрата идея — и двамата можем да спечелим доста, като я продадем на шефовете си.
— Искам наш астронавт да лети на „Леонов“?
— Да. За предпочитане е инженер, специалист по системите на „Дискъвъри“. Като онези, които обучавате в Хюстън как да върнат кораба на земята.
— Но откъде ти е известно всичко това?
— За бога, Уди, появи се поне преди месец във видеотекста на „Авиейшън Уийк“.
— Аз не влизам в сметката; никой не си прави труда да ме осведомява за разсекретените материали.
— Още една причина да прекараш известно време във Вашингтон. Ще ме подкрепиш ли?
— Абсолютно. Съгласен съм с теб сто процента. Но…
— Но какво?
— И двамата си имаме работа с динозаври, чиито мозъци са в опашките им. Моите шефове ще заявят: „Нека руснаците си чупят главите и да тръгнат към Юпитер. Така или иначе след две години и ние ще кацнем там, защо да бързаме толкова?“
За миг върху сала на антената настъпи тишина, нарушавана единствено от слабото поскърцване, разнасящо се от огромните опънати жици, които го поддържаха на стотици метри над земната повърхност. После Мойсеевич продължи толкова тихо, че Флойд трябваше да се напрегне, за да го чуе:
— Проверявана ли е наскоро орбитата на „Дискъвъри“?
— Не съм сигурен, но предполагам, че са я проверили. Но защо се безпокоиш? Тя е съвършено стабилна.
— Разбира се. Ще ти напомня направо един смущаващ случай от старите дни на НАСА. Първата ви космическа станция „Скайлаб“ трябваше да остане в орбита поне десет години, но изчисленията ви бяха погрешни. Навлизането на въздух в йоносферата беше безотговорно подценено и тя се приземи твърде скоро. Сигурен съм, че си спомняш този неприятен факт, макар и да си бил още дете.