Николай Гогол
Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович
Смятам за свой дълг да предупредя, че произшествието, описано в тая повест, се отнася до твърде отдавнашно време. При това то е пълна измислица. Днес Миргород е съвсем променен. Сградите са други, локвата сред града отдавна е пресъхнала и всички висши чиновници — съдията, съдебният писар и градоначалникът — са хора почтени и благонамерени.
Глава I
Иван Иванович и Иван Никифорович
Хубава бекеша1 има Иван Иванович! Отлична! А какви агнешки кожички! Ех, дявол да го вземе, какви кожички! Сиви със снежец! Залагам каквото щеш, ако у друг се намерят такива! Погледнете ги, за Бога, особено когато той почне да говори с някого, погледнете ги отстрана: какво великолепие. Не може да се опише: кадифе, сребро, огън! Господи Боже мой! Николай Чудотворец, Божи угодниче! Защо аз да нямам такава бекеша! Той си я уши още тогава, когато Агафия Федосеевна не беше ходила в Киев. Познавате ли Агафия Федосеевна? Същата, която отхапа ухото на заседателя. Отличен човек е Иван Иванович! Каква къща има той в Миргород! Около нея от всички страни има навес на дъбови стълбове, под навеса навсякъде пейки. Иван Иванович, когато стане много горещо, съблече и бекешата си, и дрехите под нея, остане само по риза и си почива под навеса и гледа какво става в двора и на улицата. Какви ябълки и круши има той пред самите прозорци! Отворете само прозореца — и клонките просто нахлуват в стаята. Всичко това е пред къщата. Но да видите какво има в градината му! Какво ли няма там! Сливи, вишни, череши, всякакъв зеленчук, слънчогледи, краставици, пъпеши, пипер, дори харман и ковачница. Отличен човек е Иван Иванович! Той много обича пъпешите. Те са му любимото ядене. Щом се наобядва и излезе само по риза под навеса, веднага заповядва на Гапка да донесе два пъпеша. И вече сам ще ги разреже, ще събере семето в особена хартийка и ще почне да яде. После казва на Гапка да донесе мастилницата и сам, със собствената си ръка, ще направи надпис върху хартийката със семето: тоя пъпеш е изяден на еди-коя си дата. Ако при това е имало някой гост, то: участвал еди-кой си. Покойният миргородски съдия винаги се любуваше, когато гледаше къщата на Иван Иванович. Да, къщичката е много хубава. Аз харесвам, че към нея от всички страни са пристроени прустове и прустчета, тъй че, ако я погледнеш отдалеч, виждат се само покриви, сложени един върху друг, което твърде прилича на чиния, напълнена с блини, или още по-право, на гъби, израснали по дънера на дърво. Но всички покриви са покрити с тръстика; една върба, един дъб и две ябълки са се облакътили отгоре им с широките си клони. Сред дърветата се мяркат и дори се подават на улицата малки прозорчета с варосани капаци в резба. Прекрасен човек е Иван Иванович! Познава го дори и полтавският комисар! Дорош Тарасович Пухивочка, когато пътува от Хорол, винаги се отбива при него. А протойерей отец Петър, дето живее в Колиберда, когато му дойдат четири-пет души на гости, винаги казва, че не познава никого, който така да изпълнява християнския си дълг и да знае да живее, както Иван Иванович. Боже, как лети времето! Още тогава бяха минали над десет години, откак той бе овдовял. Деца нямаше. Гапка има деца и те често тичат из двора. Иван Иванович винаги дава на всяко от тях или геврек, или по резен пъпеш, или круша. Гапка държи ключовете от килерите и зимниците, но от големия сандък, дето стои в неговата спалня, и от средния килер ключа Иван Иванович винаги държи лично у себе си и не обича да пуска никого там. Гапка е здрава мома, ходи по фуста, има свежи прасци и бузи. А такъв богомолен човек е Иван Иванович! Всеки неделен ден облича бекешата и отива на църква. Като влезе в нея, Иван Иванович прави поклони на всички посоки, а след това обикновено застава на клироса и много хубаво приглася със своя бас. А когато свърши службата, Иван Иванович не може да се стърпи да не обиколи всички просяци. Той може би не би искал да се залавя за такава отегчителна работа, ако не го подбуждаше към нея природната му доброта. „Здравей, сиромахиньо! — обикновено казваше той, като намираше най-осакатената жена в окъсана, цялата на кръпки рокля. — Откъде си, нещастнице?“ „Дошла съм, господарю, от селцето, от три дни не съм пила, не съм яла, изпъдиха ме собствените ми деца.“ „Клетнице, защо си дошла тук?“ „А че тъй, господарю, да прося милостиня, дано ми даде някой поне за хлебец.“ „Хм! Нима ти се яде хляб?“ — обикновено питаше Иван Иванович. „Как да не ми се яде! Гладна съм като куче.“ „Хм! — отговаряше обикновено Иван Иванович. — Ами месце яде ли ти се?“ „Всичко, каквото ми даде ваша милост, от всичко ще бъда доволна.“ „Хм! Нима месото е по-добро от хляба?“ „Де може гладният човек да разбере. Всичко, каквото дадете, всичко е хубаво.“ При това старата жена обикновено протягаше ръка. „Е, върви си с Бога — казваше Иван Иванович. — Защо стоиш? Нали не те бия!“ И като се обръщаше с такива въпроси към втори, към трети, най-после се връщаше у дома си или се отбиваше да пие чашка водка при съседа си Иван Никифорович, или при съдията, или при градоначалника. Иван Иванович много обича някой да му направи подарък или да го нагости. Това много му се харесва.