Прераждане в Отвъдното
Бари Късел
В научна, холандска лаборатория е създадена вече компютърна програма, чрез която специалистите в областта на хипнозата могат да разбулват тайните на човешката душа. На мониторите се вижда като на длан всичко преживяно от съпружеската двойка доброволци, решили се да бъдат изследвани дори с цената на собствения им живот.
Авторът разглежда последователно преражданията и съществуванията на двамата от далечно минало до ден днешен.
От Боа и Анаконда в ранния период на превъплъщенията, през живота им като холандски граф и ослепителна красавица, избавящи някогашна Нидерландия от напастта на „летящите прилепи", през трудния период в зората на Америка като френски наемен убиец и пленителна проститутка, та чак до заемащите високи постове във Великия Райх на фюрера Адолф. Те са свидетели на все още неясната за света кончина на този убиец на милиони хора.
Какво се крие зад Границата на човешкия живот?
Как изглежда светът на прозрачните духове след смъртта на човешкото тяло?
Въпроси, на който авторът на този необикновен сюжет дава отговор.
Една нова теория във вечния спор между учени и окултисти за тайната на живота.
Всичко това в напрегнатата до последната страница втора творба на холандския писател Бари Късел.
Тази книга е посветена с най-голяма любов, съществувала някога тук и в Отвъдното, на Дора — моята жена, без която героите в романа ми не биха могли да оживеят и видят бял свят.
Пиша, че те обичам
и така го доказвам.
Винаги те обичам,
но не го казвам.
Съдържание
Обрядът
Стадото
Анакондата
Проститутката
Главният лекар на Фюрера
Отвъдното
Банковият обир
Птеродактилът и Люспестият
Епилог
Обрядът
Граф Уйлям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от погледа й, бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа й имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на перфектно изваяната й снага.
За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха сполетяла ниските земи на тогавашна Недерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт. Годината бе 1640.
— С този твой поглед ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но не забравяй, че душата на прокълнат като мен винаги е и си остава моя... — с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.
— Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! — изсъска красавицата и увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.
Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето и и във формата на зъбите й. Ксинтия бе заразена от „летящия прилеп". Болестта, от която можеш да се заразиш, само ако оживееш след обряда.
Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.
Но вече бе късно ...
Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега. . ., сега му се искаше това да не свършва.
Осъзна, че е действителност, чак когато усети пулса си да намалява страшно бързо. В главата му прокънтяха такива звуци, които никога досега не бе предполагал, че съществуват.
Зъбите на красавицата все повече и повече се впиваха в меката му плът и тя пиеше с такава страст, както и някога се любеха с този, който сега бе жертвата.
Наближаваше полунощ, а в тези ниски земи, разположени под морското равнище, нощите бяха почти винаги прозрачносиви и мрачни. Стаята, в която се намираха, беше на етаж на разрушаващ се вече замък. Отвън миришеше на застояла вода, в която се множаха маларични комари и всякакви други гадории. Отворът, през който навлизаше спареният въздух, беше иззидан от зеленясали каменни блокчета. На този отвор вече седеше в изчакване на обряда съществото, за което се носеха всякакви мълви и проклятия. Получовекът-полумумия, с едва забележима усмивка, която се бе появила в цепнатина, нещо което можеше да се нарече и уста, се наслаждаваше с явен апетит и заявка за участие. Но то познаваше Ксинтия. Въпреки че тя беше абсолютна новачка, грозното изчадие предполагаше, че ще е непоколебима, когато изпълнява обряда, а камо ли в него да участва любим от миналото.