Александър Пушкин
Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци
Цар с царица се сбогувал,
в път далечен отпътувал.
И царицата сама
чакала го у дома.
От зори до нощ дълбока
гледала в степта широка,
заболели я очи
все да гледа и мълчи:
милия й все го няма!
Вижда: буря вей голяма,
по земята, чист и бял,
чуден сняг е навалял.
Девет месеца без спира
към полята тя се взира.
И на Коледа в нощта
дъщеря родила тя.
В ранно утро, жив оплакан,
идва гостът дългочакан,
отдалече с бляскав дар
върнал се бащата цар.
Щом отблизо го видяла,
тя от радост занемяла,
не понесла радостта
и умряла сутринта.
Жалил царят безутешен.
Но какво? И той бил грешен —
след година в таз страна
взел си друга за жена…
Вярно: млада, хубавица
била новата царица —
стройна, бяла, с кръшен стан,
с ум, за всичко обигран;
но била тя горделива,
своенравна и ревнива.
В дар й дадено било
огледалце, що могло
и самичко да приказва,
само истина да казва.
С него тя била добра,
весела като зора.
В час, когато се гласяла,
шеговито му мълвяла:
„Огледалце, я кажи,
огледалце, доложи:
аз нали съм най-красива,
бяла, румена, игрива?“
То шептяло: „Няма спор;
като тебе в царски двор
друга не се е родила
бяла, румена и мила.“
И царицата се смей,
кърши рамене и пей,
весело очи повдига,
пръсти кърши, хитро мига,
кръшно потанцува, спре,
в огледалцето се взре.
А пък малката царкиня
от година на година
расла в царския палат,
разцъфтяла като цвят.
С черни вежди, белолика,
стройна като трепетлика.
Взел по нея да копней
синът царски Елисей.
Сват пристигнал във палата,
царят зестра дал богата:
седем чудни градове,
сто и двайсет домове.
Час за сбогом наближава.
А царицата тогава
с огледалцето в дома
разговаряла сама:
„Аз нали съм най-красива,
бяла, румена, игрива?“
То й рекло: „В този двор
хубава си, няма спор,
но царкинята сгодена
по е бяла и червена.“
Разгневената царица
тъй замахнала с ръчица,
че ударила с юмрук
огледалцето напук:
„Ах, предателско стъкло!
Лъжеш и ми мислиш зло.
С мен ли тя ще се сравнява?
Ах глупачката такава!
Виж я — дребна, бяла — сняг!
Майка й на тоя праг
била с бременна снага,
само гледала в снега.
Но кажи: по красота
надминава ли ме тя?
Аз, признай, съм най-красива.
Вредом в царството щастливо
няма друга като мен.“
То й рекло с глас студен:
„Но царкинята сгодена
по е бяла и червена.“
Нямало какво. И тя,
грабната от завистта,
огледалцето си скрила,
на Чернавка наредила,
що прислужвала в дома,
бързо царската мома
да откара в планината,
да я върже сред гората,
в оня див, далечен кът
вълци да я изядат.
Дявол ли жената хвана?
Няма що. Чернавка рано
със царкинята на път
стигнала до оня кът,
там царкинята разбрала
и от ужас пребледняла.
Молила се с тъжен глас:
„В що съм съгрешила аз?
Не погубвай ме, девице!
А пък стана ли царица,
с милост ще те обградя.“
С обич като към сестра
тук Чернавка я спасила,
пуснала я, промълвила:
„Хайде, сбогом!“ И сама
върнала се у дома.
„Де е нашта хубавица?“ —
пита злобната царица.
„Вдън гората — рекла тя, —
там очаква си смъртта.
Здраво вързах й ръцете;
ще я ръфат зверовете,
няма дълго да търпи,
там навеки ще заспи.“
И разнесла се мълвата,
че я няма дъщерята.
Царят тежко я жалей.
Годеникът Елисей
в черквата поклон направил
и се в дълъг път отправил
за невястата-заря,
хубавицата добра.
А царкинята в гората,
дорде пукнала зората,
все вървяла мълчешком,
стигнала до горски дом.
Пес залаял, но веднага
с ласка срещнал я на прага.
Бутнала врата една —
в двора пълна тишина.
Песът я последвал кротко,
а със пъргава походка
изкачила стълби тя,
спряла пред една врата.
В миг открехва се вратата
и попаднала момата
в светла стая; там застлани
пейки с черги пъстроткани,
маса дъбова в средата,
печка с одър до стената.
Има, значи, в тез гори
хора кротки и добри;
никой не ще я обижда!
Но се жив човек не вижда.
И царкинята навред
всичко сложила във ред.
Свещ запалила, измила,
в печката дърва сложила
и на одъра в нощта
кротък сън заспала тя.
Наближил обяд. На двора
тропот се раздал от хора,
влезли седем храбреци,
седем румени момци.