Този мозък е използвал повече от моите способности, отколкото всяко друго тяло домакин, и ми бе оставил само сто осемдесет и един резервни израстъка. Може би емоциите са така силни поради големия брой на установените връзки.
Реших да отворя очи. Почувствах необходимост да проверя обещанията на Лечителя и да се уверя, че останалата част от мен действа.
Светлина. Ярка и болезнена. Затворих отново очи. Последната светлина, която бях виждала, се процеждаше през много стотици океански метри. Обаче тези очи бяха виждали и по-ярка светлина и можеха да я понесат. Отворих ги съвсем леко, като държах клепачите почти спуснати.
— Искаш ли да угася лампите?
— Не, Лечител. Очите ми ще се приспособят.
— Много добре — рече той и аз разбрах, че одобрението му се отнасяше за небрежно употребеното от мен притежателно местоимение.
Двамата мълчаливо изчакаха бавно да отворя широко очи.
Мозъкът ми установи, че това е типична стая на медицинско заведение. Болница. Плочите по тавана бяха бели, с тъмни петънца. Лампите бяха правоъгълни, със същите размери като плочите и заемаха мястото им на равни интервали. Стените бяха светлозелени — действащ успокояващо цвят, но и цвят на болестите. Неудачен избор, си казах без да се замисля.
Хората, които ме гледаха, бяха по-интересни от стаята. Веднага щом очите ми се спряха на Лечителя, в главата ми прозвуча думата доктор. Носеше широки, отпуснати синьо-зелени дрехи, които оставяха ръцете му голи. Престилка. Имаше на лицето коса със странен цвят, които паметта ми нарече червен. Червен! Бях виждала този цвят и производните му преди три свята. Дори това светлочервеникаво ме изпълни с носталгия. Лицето му ми изглеждаше напълно човешко, но паметта ми използва думата род.
Една нетърпелива въздишка привлече вниманието ми към Търсачката. Бе много дребна. Ако беше останала неподвижна, щеше да ми бъде нужно повече време, за да я забележа редом с Лечителя. Не беше привлекателна. Някакво черно петно в ярко осветената стая. Беше облечена в черно от брадичката до китките на ръцете — строго консервативен костюм с копринено поло под него. Косата й също беше черна. Стигаше до брадичката и беше прибрана отзад зад ушите. Кожата й беше по-тъмна от тази на Лечителя. С матов оттенък.
Малките промени в израженията на хората бяха така незабележими, че беше трудно да бъдат разчетени. Обаче паметта ми намери определение за изражението на тази жена. Черните вежди, които се спускаха полегато над леко изпъкналите очи, подсказваха нещо познато. Не толкова гняв, а някаква напрегнатост, раздразнение.
— Колко често става това? — попитах аз и погледнах отново Лечителя.
— Не много често — призна той. — Вече имаме на разположение твърде малко приемни тела в по-зряла възраст. Непълнолетните домакини са много лесно поддаващи се на влияние. Но ти подсказа, че предпочиташ да започнеш като по-възрастна…
— Да.
— Повечето желаят тъкмо обратното. Продължителността на човешкия живот е много по-малка, отколкото сме свикнали.
— Тези факти са ми добре известни, Лечител. Сблъсквал ли си се с такава… съпротива преди?
— Аз самият само веднъж.
— Разкажи ми фактите по случая. — Замълчах за миг. — Моля те — добавих аз, след като усетих, че на настояването ми липсва вежливост.
Лечителят въздъхна.
Търсачката започна да барабани с пръсти по ръката си. Признак за нетърпение. Не й се искаше да чака за това, което й беше нужно.
— Случи се преди четири години — започна Лечителят. — Въпросната душа беше поискала тяло домакин на мъж в зряла възраст. Първият, който се оказа на разположение, беше живял в малък район на съпротива още от първите години на окупацията. Човекът… знаеше какво ще се случи, когато го заловиха.
— Също като моя случай.
— Ами, да — съгласи се той и се прокашля. — Това беше само вторият живот на душата. Той дойде от Слепия свят.
— Слепия свят? — попитах аз и инстинктивно извърнах глава встрани.
— О, извинявай, ти не би могла да знаеш използваните от нас прякори. Въпреки, че това беше един от вашите. — Той извади едно устройство от джоба си — малък компютър и бързо го погледна. — Да, твоята седма планета. В осемдесет и първия сектор.
— Сляп свят? — повторих с неодобрение в гласа аз.
— Е, да, някои, които са живели там, предпочитат да го наричат Пеещия свят.
Кимнах бавно с глава. Това по ми харесваше.
— А някои, които никога не са били там, го наричат Планета на прилепите — добави тихо Търсачката.