Живот на заем ((Небето няма избраници))

Ерих Мария Ремарк Живот на заем (Небето няма избраници)

I

Клерфе спря колата пред една бензиностанция, където снегът бе разчистен, и даде сигнал с клаксона. Над телефонните стълбове грачеха врани, а откъм малката работилница зад бензиностанцията долиташе чукане върху ламарина.

Чукането престана и от работилницата излезе момче на около шестнадесет години в червен свитер и с очила със стоманени рамки.

— Напълни резервоара — каза Клерфе и слезе от колата.

— Супер?

— Да. Тук може ли човек да хапне някъде?

Момчето посочи с палеца си към отсрещната страна на пътя.

— Ей там. Днес за обед имаха свинско със зеле по бернски. Да сваля ли веригите от гумите?

— Защо?

— Пътят нагоре е още по-заледен и оттук.

— Из целия проход?

— През прохода не може да се пътува. От вчера отново е затрупан. А пък с тази ниска спортна кола въобще не си правете илюзии, че ще преминете.

— Сериозно ли? — каза Клерфе. — Само разпалваш любопитството ми.

— А пък вие — моето — отвърна момчето.

Гостилницата не бе проветрявана отдавна и миришеше на прокиснала бира и дълга зима. Клерфе си поръча месо по швейцарски, хляб, сирене и гарафа бяло местно вино. Поиска да му сервират на терасата. Навън не бе много студено. Небето изглеждаше огромно и имаше цвят на тинтява.

— Да пръсна ли колата с маркуча? — викна момчето от бензиностанцията. — Закопняло е старчето за водица!

— Не. Почисти само предното стъкло.

Колата не бе мита отдавна и това веднага се набиваше на очи. Проливният дъжд, връхлетял го след Екс, бе превърнал червения прах от крайбрежието на Сен Рафаел по капака на мотора и калниците в някаква мръсна, разядена тъкан. Към нея се бяха прибавили варовитите пръски от локвите на Средна Франция, а също и калта, запокитена върху каросерията от колелата на безчислените камиони, които трябваше да задмине.

„Всъщност, какво ме накара да се домъкна тук? — мислеше Клерфе. — За ски без друго е вече късно.“ Нима причина бе състраданието? Знаеше, че състраданието е лош спътник, но още по-лошо ставаше, когато то се превърне в цел на едно пътуване. „Защо впрочем не заминах за Мюнхен? Или за Милано? Но какво ще търся в Мюнхен или в Милано? Или където и да е другаде? Аз просто съм уморен — мислеше той. — Уморен съм от застоя, уморен съм и от честата промяна. А може би съм уморен само от необходимостта постоянно да взимам решения? Но какво има тук чак толкова да решавам?“

Клерфе изпи виното си и влезе отново в гостилницата.

Момичето зад тезгяха миеше чаши. Препарираната глава на една дива коза се пулеше със стъклените си очи над главите на посетителите към отсрещната реклама на някаква цюрихска пивоварна.

Клерфе извади от джоба си едно плоско шише, обвито в кожа.

— Бихте ли ми го напълнили с коняк.

— С „Курвоазие“, „Реми-Мартен“ или „Мартел“?

— С „Мартел“.

Момичето започна да мери коняка с чаша. Една котка се приближи и се загали в краката на Клерфе. Той поиска също два пакета цигари и кибрит и заплати сметката си.

— Километри ли са това? — попита навън момчето в червения свитер, като посочи спидометъра на колата.

— Не, това са мили.

Момчето подсвирна.

— Но какво търсите тогава в Алпите? Защо не летите с таратайката си по автострадата?

Клерфе го погледна. Видя бляскащите стъкла на очилата му, вирнатия нос, пъпчиците по лицето и щръкналите му уши. Същество, заменило меланхолията на детството през войната с всички заблуждения на полузрелостта.

— Нещата не винаги стават, както трябва, синко. Дори и да са ти напълно ясни. Но понякога тъкмо в това се състои очарованието на живота. Загряваш ли?

— Не — отвърна момчето и подсмръкна. — Но телефони на спасителната служба ще намерите из целия проход. В случай че заседнете, достатъчно е само да ни позвъните и ние ще ви измъкнем. Ето ви нашия номер.

— Вече не изпращате ли сенбернарски кучета с шишенца коняк на врата?

— Не. Алкохолът е много скъп, а и кучетата се изхитриха. Сами изпиват коняка. Затова си служим само с волове. Яки волове, удобни за изтегляне.

Момчето издържа погледа на Клерфе през бляскащите стъкла на очилата си.

— Само ти ми липсваше днес — каза той на края. — Алпийски тарикат на хиляда и двеста метра височина! Може би те наричат още и Песталоци или Лафатер? [Йохан Хенрих Песталоци — бележит швейцарски педагог. — Б. пр, Йохан Гаспар Лафатер — швейцарски философ, поет и богослов. — Б. пр.]

— Не. Казвам се Гьоринг.

— Какво?

— Гьоринг. — Момчето се озъби в усмивка — липсваше му един преден зъб. — Обаче малкото ми име е Хуберт. — Да не си роднина на онзи…