Не успя да го стори. Контрол-процесорът уведоми лидера на операцията, че обектът за ТРС (тактическо разузнавателно сондиране) е намерен, идентифициран и одобрен. Препоръча маневриране и насочване към траектория за сближаване. Препоръките на Контрол-процесора не можеха да се подминат току-така. И командирът ги потвърди.
Потисна лекото отвращение към себе си, защото го завладяваше едно по-силно чувство — хазартното предвкусване на плячкосването.
Не „плячкосването“, поправи се мислено, а „битката“ — така е правилно. Битка.
Корекцията не се дължеше на изисквания за лоялност. Беше за негово собствено успокоение. От дълги години дресираше съвестта си и все още не бе успял да я сломи напълно — и сигурно за добро, защото заедно с нея би сломил и гръбнака на самоуважението си. Колкото и малко да му беше останало от него.
4.
ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години
МЯСТО: Споменатата вилна зона
Реши все пак, воден от сприхава дребнава горделивост, да посрещне неканения гостенин на потъмнялата дървена пейка пред портата. И макар да не вярваше, че посетителят ще спази посочения час, домакинът все пак пъхна в джоба мобифона и пет минути преди назначеното време прекоси занемарения буренясал двор, за да се настани на пейката.
Облегна се на провисналата телена мрежа на оградата, без да го е грижа за ръждата. Оттук също се откриваше сравнително приятна гледка към отсрещния склон на планината с накацалите по него вили. Някои представляваха обикновени бунгала или фургони, други — фукливи кичозни постройки, свидетелстващи, че собственикът им е имал много пари и нищожно въображение, да не говорим за вкус. Именно заради тези две категории сгради старецът, който бе решил да умре след около осемнайсет часа, презираше думата „вила“. Преобладаваха обаче тухлени къщурки от селски практичен тип, с керемидени покриви, често неизмазани. И тях ги наричаше простичко „къщи“, както и своята, сега останала зад гърба му, с обърнатата към по-безкраен пейзаж тераса. Купил бе тази къща много отдавна. Беше груб строеж и само първият етаж с плоча отгоре. Той с помощта на приятели и цяла последователна върволица майстори, повечето от които го разочароваха, преоборудва построеното, постави комин, вдигна втория етаж, където загради две малки спални с тоалетна и коридорче между тях. Така долу се получи едно просторно помещение с нисък таван, разделено на две от камината в средата и дървената стълба за нагоре. Предната част на стаята бе замислена като всекидневна, а задната — за кухненски бокс с не много просторна баня. Под стълбището се свираше килерче, камината откъм кухненската зона имаше метален плот за готвене и дори фурна. Въздуховоди топлеха спалните на втория етаж, грееха и бойлера в банята. Дълго се колеба дали да остъкли терасата, но реши, че ще заприлича на балкон в градски жилищен блок и ще го откъсне от природата. Затова само я облицова с дървени летви и сложи пейки, така че да мяза на възрожденски чардак…
Оттогава някои неща овехтяха. Пробитата с много труд и средства сонда в един момент се лиши от скъпата си хидрофорна помпа — откраднаха я. Пет пъти разбиваха къщата — бяха мизерни години. После постепенно положението се подобри и нехранимайковците от селото долу край жепе гарата взе да ги мързи да си набавят пари за пиене чрез тарашене на вилната зона. За последен път направи ремонт, по-скоро козметичен, преди осем години. Постави нови стъклопакети на мястото на счупените, монтира нови кранчета и смесители на мивката и в банята. Но помпа като старата не успя да купи, нито събра пари за нов бойлер. Задоволи се с един най-обикновен потопяем боклук, който едва пълнеше резервоара, закрепен в подпокривното пространство (просто неудобно да го наречеш „таван“) над тоалетната с идеята да се събира в него дъждовна вода и да стои там в случай на пожар. А за къпане — по-скоро подмиване — постави голям казан с черпак…
Старецът се усети, че съвсем машинално премисля какво трябва да се постегне в къщата и леко се ядоса. Пусти навици. Навици за живот. За какви ремонти съм седнал да мисля!… А тоя натрапник, кога ще си домъкне задника?
Погледна мобифона. Беше минал час и седем минути от обаждането. Поклати глава. Невъзможно е да дойде за толкова малко време. Пътят е близо час с кола по шосето. И после минимум двайсет минути по пътеката от центъра на селото. Абсурд. Предвид също преклонната възраст на самопоканилия се гостенин… Изведнъж проумя, че ще му е приятно да го навести стар и сякаш доскоро забравен познайник. Едно такова колебливо задоволство. Стига да не се заседява и да не му попречи да осъществи замисленото… В краен случай ще използва пистолета не утре заран, а вдругиден сутринта. Колкото и досадно да е подобно отлагане… Изсумтя. Въздъхна. Нямаше смисъл толкова рано да сяда на пейката отвън. Дъските му убиваха. Реши, че ще се върне след половин час или малко повече.