Выбрать главу

Надигна се… и остана безкрайно изненадан, когато чу някакъв шум по пътеката. Изненадата прерасна в изумление, после почти в шок.

По леката стръмнина на пътеката нагоре се приближаваше велосипедист, яхнал скъпо лъскаво колело от титан и пластмаса, с възможно най-модерните рамка, кормило и предавки, заради които само преди петнайсет години повечето хора мъчно биха разпознали в това дизайнерско чудо велосипед, поне не от пръв поглед, и то само заради двете колела.

Колоездачът шумно дишаше, пуфтеше, но не сякаш всеки миг ще пукне от задушаване. Или ще му се пръсне сърцето. Или костите ще се изпотрошат от прекомерното напрягане на мускулите. Самите мускули ще се скъсат…

Велосипедистът спря ухилен пред сащисания домакин, слезе от колелото и протегна ръка.

— Здрасти, Атанасе!

Беше по тениска и къси до под коленете торбести панталони, с баналната бейзболна шапка, кецове… същински тийнейджър от началото на века. Съвсем малко пот тече по слепоочието, съвсем малко е намокрена тениската. Ала косите са бели, кожата — набръчкана, макар и със здрав тен, потъмняла от слънцето. Очите — живи, бистри — като на момче. Гостенинът.

Атанас пое протегнатата длан и някак съумя да отвърне на енергичното ръкостискане. Потресът му постепенно се преливаше в тъмна завист, която му помогна да се опомни, след което се скри зад туфата кристално чисто учудване. Още две глътки въздух и домакинът успя да отвърне сравнително спокойно, макар че изопнатото му лице и облещените очи го издаваха:

— Добре дошъл, Сантов…

Гостенинът грейна още повече.

— Не се съмнявах, че ще си спомниш!

— Има си хас… — промърмори Атанас, усети се и се помъчи да придаде на физиономията си по-неутрален израз. — Трудно се забравя някой, който да те накара на шейсет лазарника да будуваш цяла нощ в кръчма, все едно студент след сесия… — Потъпка крака на място. — Ами, влизай… Добре изглеждаш… — подхвърли след пауза, сдъвка устни и млъкна, докато не влязоха в къщата.

Внезапно всекидневната му се стори мърлява и неугледна. Цъфтящият вид на Сантов я накара да изглежда още по-жалка. Изпъкнаха петната по стените, паяжините по тавана, прахта и боклукът по пода. Малкото разхвърляни предмети сега създаваха впечатление на вселенски хаос.

— Хайде, продължавай нагоре — подкани госта си малко сопнато. — Към терасата… А, да си жаден?

— Не, благодаря — отвърна Сантов и с пружинираща младежка походка се заизкачва по стълбите. Атанас го наблюдаваше с куха мимолетна злоба, която се надигна, кипна… и изчезна. Домакинът сви рамене и последва посетителя си, без да се опитва да го имитира.

— Каза, че добре изглеждам — отбеляза гостенинът, след като седнаха един срещу друг край масата. Беше твърде ниска, за да подпрат лакти на нея.

— Не е лъжа — безцветно потвърди Атанас.

— Тъкмо за това идвам при теб.

— Извинявай, нямам с какво да те почерпя.

— Зарежи. Нека поговорим направо. Може да нямаме време.

— Хмък. Ами, хайде.

— Предполагам, че няма друг начин. Ти помниш, естествено, как се запознахме…

Атанас неволно кимна. Помнеше, как да не помни. Одеве излъга, че не се забравяло как на шейсет изведнъж те обзема рецидив на двайсетте. Забравя се, и още как. Помнеше всъщност друго. Как той, Атанас Атанасов Атанасов, господин „Три А“, заместник главен редактор на списание за популяризиране на науката, след като прочете интервюто на младия репортер с пребиваващия за кратко в страната сътрудник на ставаща все по-известна западна компания за високи технологии, разбра, че се налага лично да се срещне със Сантов. Най-вече да уточни логичните пропуски в интервюто, плод на фактическата липса на обща култура у репортера. Самият Атанас дълги години се препитаваше със статии и работа във вестници, отразявайки така наречените „културни“ събития. Нямаше дълбоки познания в естествените науки, но винаги прилежно се запознаваше с материята, ако му предстоеше среща с човек от дадена професия, а тази среща трябваше да се отрази накрая в писмен вид, разбираем за средния читател, но не чак опростен до вулгарното равнище на същата тази широка публика. Ето това помнеше — че се е принудил да поеме чисто репортерски задължения, вместо да си остане на бюрото и да си върши работата, за която му плащаха и повечето страни на която криво-ляво му допадаха.