4
Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми двамата ми братя и мен ме рани много. И сестра ми рани толкоз, чи тя попадна в кома. Умря след три години без да се събуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обичаше да бере цвитя и да ги слага в вази. Туй дето се случи, беше кат филм с ужаси. Аз никога не гледам филми с ужаси, защото ношта на Вси светии 1958 г. аз преживях един ужас.
Батко ми Трой беше много голям че да обикаля за сладкиши (15). Той гледаше телевизия с майка и каза че кат се върнем ще яде от нашите сладкиши, ама Елън му каза че няма и да се облече и сам да върви да си събере сладки и всички се смяха, защото всички обичаха Елън, тя беше само на седем ама беше същинска Лусил Бол13 и расмиваше всички даже татко (ако не беше пил де, защото ако беше пил винаги беше ядосан). Елън беше облечена като принцеса Лятоесен Зимапролет (аз проверих и точно тъй се пише) пък аз бях Бъфало Боб и двамата от шоуто на Хауди Дуди дето ние обичахме да гледаме. „Я кажете деца кое време е?“ и „Да видим какво става в фъстъчената галеря“ и „Кауабунга, Бъфало Боб!!!“ Аз и Елън много обичахме това шоу. Тя обичаше принцесата и аз обичах Бъфало Боб и двамата обичахме Хауди. Искахме брат ми Туга (той се казваше Артър ама всички му викаха Туга не помня защо) да се облече като кмета Финиъс Т. Вихър ама той не щя, каза че Хауди Дуди било за бебета и каза че щял да бъде Франкенщан нищо че Елън каза че тая маска била много страшна. Освен туй Туга малко ме дразни дето съм си зел въздушната пушка Дейзи щото каза че Бъфало Боб той нямал пушка в шоуто ама мама каза „Земи я щом искаш Хари то тя не е истинска пушка и даже наужким не стреля коршуми тъйче Бъфало Боб няма да се сърди.“ Туй беше последното дето ми каза и аз се радвам че беше хубаво нещо щото тя понякога беше строга. И ние вече излизахме и аз казах, чакайте малко да ида до тоалетна защото бях много развълнуван. И всички ми се смяха даже мама и Трой на дивана ама туй ходене ми спаси живота щото тогава татко влязал с чука. Татко беше много лош като беше пиян и биеше майка пак и пак. Веднъж Трой се опита да го спре като зе да спори с него, ама татко му счупи раката. Тогаз той замалко да иде в затвора (татко де). А пък по туй време за коет пиша майка и татко бяха „разделени“ и тя искаше да се разведе, ама през 1958 това не беше лесно кат сега.
Тъй де, той влезе през вратата и аз го видях от банята и чух майка да казва „Махай се оттук с това нещо, не трябва да си тук“. И после тя почна да крещи и после след туй всички крещяха.
Следваха още три ужасни страници, но не аз бях този, който трябваше да ги прочете.
5
Все още оставаха няколко минути до шест и половина, но аз изрових номера на Ал от телефонния указател и го набрах без колебание. Той не спеше. Вдигна още след първото позвъняване, гласът му напомняше повече кучешки лай, отколкото човешка реч.
— Хей, приятел, подранил си, а?
— Трябва да ти покажа нещо. Съчинението на един мой ученик. Ти дори го познаваш. Снимката му виси на твоята Стена на градските знаменитости.
Той се изкашля и каза:
— Много снимки има на тая стена, приятел. Мисля, че има дори една на Франк Аницети от времето на първия Мокси фестивал. Подскажи ми малко.
— Предпочитам да ти покажа. Може ли да дойда у вас?
— Ако можеш да преглътнеш вида ми в хавлиен халат, заповядай. Обаче трябва да те питам направо, сега, след като имаше цяла нощ да мислиш, взе ли решение?
— Мисля, че първо трябва да направя още едно пътуване обратно.
След това затворих преди той да успее да ме пита още нещо.
6
Той изглеждаше по-зле от всякога в ранната светлина, нахлуваща през прозорците на дневната. Белият хавлиен халат висеше по тялото му като спихнал парашут. Понеже не беше се подлагал на химиотерапия, косата му не беше окапала, но беше разредена и бебешки изтъняла. Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко. Прочете съчинението на Хари Данинг два пъти, понечи да го остави, но вместо това го прочете пак. Накрая ме погледна и възкликна:
— Исусе Христе в колесница с педали.
— Когато го прочетох за първи път, аз плаках.
— Не те упреквам. Мен това за въздушната пушка Дейзи ме хвана за гърлото. През петдесетте рекламите за такива въздушни пушки бяха отпечатани на гърба на кажи-речи всеки проклет комикс. Всяко хлапе в моя квартал — така де, всяко момче — искаше само две неща: въздушна пушка Дейзи и шапка от енот като на Дейви Крокет. Той е прав, наистина нямаше куршуми, даже и фалшиви, обаче номерът беше да налееш малко бебешко масло Джонсън в дулото, така че когато напомпиш и дръпнеш спусъка, от там да изскочи голям облак синкав дим — той пак погледна пресниманите страници. — Кучият му син затрил жена си и три от децата си с чук? Леле божке.