— Пощата за Джордж на Блубърд 19 ли пристига?
— През ’58-ма Блубърд е просто адрес върху планскицата на Сабатус. Кварталът, в който живееш ти, още не е бил построен. Ако някой те пита защо така, кажи им, че това е по някакви бизнес причини. Ще ти повярват. През ’58-ма бизнесът е същински бог — всички му се кланят и никой не го разбира. Дръж.
Той ми подхвърли разкошен мъжки портфейл.
— Това щраус ли е?
— Мисля, че е най-добре да изглеждаш заможен — обясни Ал. — Гледай да сложиш в него някакви снимки заедно с документите за самоличност. Събрах ти и разни други дреболии. Още няколко химикалки, едната е комбинация с ножче за отваряне на писма и линийка по края. Механичен молив Скрипто. Защитно калъфче за джоба на ризата. През ’58-ма всички носят такива, не само сухарите. Часовник Булова с разтеглива хромирана каишка Спидъл — всички готини типове биха го оценили, татенце. Останалото ще успееш да си набавиш и сам.
След тези думи той кашля дълго и издълбоко, а лицето му беше изкривено в гримаса през цялото време. Когато най-после спря, по лицето му бяха избили едри капки пот.
— Ал, кога успя да събереш всичко това?
— Когато осъзнах, че няма да доживея до ’63-та, напуснах Тексас и се върнах у дома. Вече се бях сетил за теб. Разведен, без деца, умник и най-важното, млад. О, чакай, за малко да забравя. От това зрънце тръгна всичко останало. Взех името от надгробна плоча в гробището на Св. Кирил и просто написах молба до мейнския щатски секретар.
Той ми подаде моят акт за раждане. Прокарах пръсти по релефния печат. На допир документът беше гладък и крайно официален.
Междувременно той беше сложил още един лист хартия на масата. Беше озаглавен „Спортни събития 1958 — 1963“.
— Гледай да не го изгубиш. Не само че от него ти зависи поминъкът, но и, ако попадне в грешните ръце, ще има да даваш доста обяснения. Особено, като стане ясно, че всички резултати досущ съвпадат.
Понечих да прибера всичко обратно в кутията, но той поклати глава.
— В гардероба ми има куфарче Лорд Бъкстън за теб. Погрижил съм се ръбовете му да изглеждат поочукани.
— Няма да ми трябва, имам си раница. В багажника на колата ми е.
Отговорът ми му се стори забавен.
— Там, където отиваш, никой не носи раници, освен момчетата скаути, и то само, когато лагеруват сред природата. Доста нещо има да научиш приятел, но ако караш полека без да поемаш рискове, ще се оправиш.
В този момент осъзнах, че наистина ще го направя, че това наистина ще се случи, при това веднага, без почти никаква подготовка. Почувствах се сякаш стоя на лондонските докове през седемнадесети век и внезапно осъзнавам, че ще бъда упоен и отвлечен на някой кораб, като най-новото попълнение на екипажа.14
— Но какво да правя сега?
Въпросът ми прозвуча като хленч. Той повдигна вежди — рунтави и сега вече бели, колкото изтънялата му коса.
— Сега, спасяваш семейство Данинг. Нали сам го каза?
— Не говоря за това. Какво ще правя, когато хората ме питат с какво си изкарвам хляба? Какво да им отговарям?
— Имал си богат чичо, който е починал, забрави ли? Казвай им, че изразходваш наследството си малко по малко, та да ти стигне да завършиш книгата, която пишеш. Тъй или иначе всеки учител по английски е пишман писател. Не съм ли прав?
Всъщност, беше съвсем прав.
Той си седеше там, изпит, кльощав, оглеждаше ме внимателно и явно ми съчувстваше. Може би дори ме съжаляваше. Накрая каза съвсем тихо.
— Сериозна работа, а?
— Изключително сериозна — съгласих се аз. — Обаче, Ал, виж… аз съм просто едно дребно човече.
— Същото важи и за Озуалд. Дребосък, който стреля от засада. А пък според съчинението на Хари Данинг, неговият баща е бил просто пиян мръсник с чук.
— Вече и това не е. Умрял е от остро хранително натравяне в затвора Шоушенк. Според Хари трябва да му е попаднала лоша цедка15. Цедка, това е…
— Знам какво е. Нагледах им се, докато бях разпределен във Филипините. Даже ми се е случвало да ги опитам за съжаление. Но там където отиваш той няма да е мъртъв. Нито пък Озуалд.
— Ал… Знам, че си болен и не се чувстваш добре. Но дали ще можеш да дойдеш с мен до ресторанта? Аз… — за първи път се обърнах към него с неговото собствено обичайно обръщение. — Приятел, не искам да започвам тая работа сам. Страх ме е.
— Не бих го пропуснал — той пъхна ръка под мишницата си и се изправи с гримаса, която оголи венците му. — Ти вземи куфарчето, аз ще се облека.
14
Такава практика действително е съществувала — млади мъже са били упоявани, насила качвани на отпътуващи кораби и принуждавани да станат моряци на борда им. — Б.пр.
15
„Цедка“ — става въпрос за разпространената практика да се прецежда през тензух желиран алкохол (служещ като гориво), за да се използва за пиене, смесен с плодов сок. — Б.пр.