Понякога животът ти сервира съвпадения, до които никой писател не би си позволил да прибегне.
Именно Франк Данинг разсмиваше дамите. Приликата с чистача, който беше минал моя вечерен гимназиален курс по английски, беше достатъчно силна, та да ме полазят тръпки. Този мъж и Хари си приличаха като две капки вода, само дето косата на Франк беше почти изцяло черна, вместо почти напълно посивяла и сконфузената усмивка беше заменена от грубовата ослепително ухилена физиономия. Нищо чудно, че дамите пърхаха около него. Даже малката Беви го мислеше за голяма работа, а и защо не? Тя може да беше едва на дванадесет или тринадесет, но беше момиче, а Франк Данинг беше чаровник. И си го знаеше. Трябваше да има някаква причина, поради която дамският цвят на Дери предпочиташе да харчи заплатата на съпрузите си на Централния пазар вместо в малко по-евтиния супермаркет Ей-Енд-Пи и това явно беше част от причината. Господин Данинг беше хубавец, господин Данинг беше облечен в безупречно бяла престилка (само тук-там по маншетите му имаше кървави петна, но той беше касапин, все пак), господин Данинг носеше елегантно бяло кепе, което приличаше на комбинация между готварска шапка и артистична барета. Беше го накривил, така че почти да докосва едната му вежда. Истинска модна революция!
Откъдето и да го погледнеш, господин Франк Данинг, със своите розови, гладко избръснати бузи и безупречно подстриганата си черна коса беше образец на Дар Божи за всяка Женица. Докато се приближавах към него, той завърза един пакет месо с канап, изтеглен от макарата до кантара му, и със замах написа цената с черен маркер върху хартията. Подаде го на дама, преживяла около петдесет лета, облечена в домашна рокля на ярко розови цветя, с чорапи с вертикален шев отзад и изчервена като ученичка.
— Заповядайте, госпожо Ливеск, половин килограм немска пушена наденица, нарязана на тънки резени.
Той се наведе напред над тезгяха достатъчно, та госпожа Ливеск (а и всички останали дами) да могат да доловят аромата на одеколона му. Дали беше Аква Велва, като на Фред Туми? Вероятно не. Чаровник като Франк Данинг, вероятно щеше да се бръкне за нещо по-скъпо.
— Знаете ли какъв е проблемът с немската наденица? — попита той с поверителен тон.
— Не — отговори тя, но провлачи думата, така че прозвуча по-скоро като Не-еее. Всички останали дами бяха затаили дъх в очакване на отговора.
Погледът на Данинг за момент се премести върху мен, но явно не видя нищо интересно. Когато върна вниманието си към госпожа Ливеск, в очите му припламна вече познатата ми искра.
— След като я хапнеш, ти се отваря апетит за власт.
Не съм сигурен дали всички дами схванаха шегата, но всички се разсмяха от сърце. Данинг изпрати госпожа Ливеск по живо по здраво и докато отминавах, го чух да обръща вниманието си към госпожа Боуи. Която, изобщо не се съмнявам, беше повече от щастлива да бъде обект на неговото внимание.
„Той е приятен човек. Винаги се шегува и задява.“
Обаче приятният човек имаше студени очи. Докато общуваше със запленения си женски харем, те бяха сини. Но когато беше погледнал към мен — въпреки че беше само за миг — можех да се закълна, че бяха станали сиви. Цветът на водна повърхност под небе, от което скоро ще завали сняг.
3
Пазарът затваряше в шест следобед, а когато аз си тръгвах с оскъдните си покупки, беше едва пет и двадесет. Съвсем наблизо, на улица Уичъм имаше закусвалня „Ю-нийд-а-ланч“. Поръчах си хамбургер, наливна кола и парче шоколадов пай. Паят беше превъзходен, истински шоколад, истинска сметана. Изпълваше устата, точно както безалкохолната бира на Франк Аницети. Гледах да убия колкото е възможно повече време, но накрая станах и се запътих към канала, покрай който имаше пейки. Имаше също директен, макар и доста тесен, изглед към Централния пазар. Не бях гладен, но въпреки това изядох един от купените портокали, като хвърлях парчета от обелената кората по циментовата стена на канала и гледах как водата ги отнася.
Точно в шест светлините в голямата предна витрина на магазина угаснаха. Четвърт час по-късно и последните клиентки си бяха тръгнали. Някои мъкнеха покупките си по Горната миля пеш, а други се скупчиха около един от онези телефонни стълбове, маркирани с бяла боя. Автобус с табела „Отиване и връщане — една такса“ се появи и ги глътна всичките. В седем и четвърт служителите на магазина започнаха да излизат. Последните двама бяха господин Къри, управителят, и Данинг. Те си стиснаха ръцете и се разделиха — Къри сви по тясна уличка между пазара и съседния магазин за обувки, вероятно, за да стигне до колата си, а Данинг тръгна към автобусната спирка.