Данинг, както и преди, прекоси пътя и се качи на автобуса. Този път не го последвах. Нямаше нужда, знаех къде отива. Върнах се в новия си апартамент, като от време на време се оглеждах за Без Тиранти. Никъде не го видях и реших, че присъствието му срещу магазина за спортни стоки е било съвпадение. При това не кой знае колко учудващо. Все пак Сънливия долар беше неговият обичаен бар. А понеже фабриките в Дери работеха шест дни в седмицата, почивните дни на работниците се местеха. Може би този път му се е паднало да почива в четвъртък. Следващата седмица може би щеше да си прекарва времето в бара в петък. Или вторник.
Следващата вечер пак се озовах пред киното, като се преструвах, че разглеждам афиша на „Гръмовен път“ (Робърт Мичъм профучава по най-опасната магистрала в света!), просто защото нямах нищо друго за правене. До Вси светии имаше още шест седмици и не ми оставаше нищо друго, освен да си убивам времето дотогава. Този път обаче вместо да се качи на автобуса, Франк Данинг отиде до пресечката на трите улици Централна, Канзас и Уичъм и се закова там, сякаш не можеше да реши накъде да продължи. Пак беше безупречно облечен в тъмни свободни панталони, бяла риза, синя вратовръзка и светлосиво спортно карирано сако. Шапката му беше килната назад на главата. За момент си помислих, че е решил да отиде на кино и да провери какво става с най-опасната магистрала на света, в който случай аз щях бавно да се отдалеча към улица Канал. Но той зави наляво по Уичъм и аз можех да чуя, че си подсвирква. Биваше го да подсвирква.
Нямаше нужда да вървя след него. Той нямаше да убие никого с чук на деветнадесети септември. Но бях любопитен, а и нямах какво друго да правя. Той влезе в бар-ресторант, наречен Фенерджията. Не беше изискан като ресторанта в хотел Таунхаус, но нямаше и нищо общо с дупките, които минаваха за барове покрай Канала. Всеки малък град има едно или две гранични заведения, които работниците и чиновниците посещават като равни. Това трябва да беше едно от тях. Типично в такива заведения менюто включва някакъв местен специалитет, за който пришълците не са и чували. Във Фенерджията той явно беше Пържен омар на хапки.
Минах покрай широките витрини с нехайна походка и видях как Данинг си проправя път през ресторанта и поздравява кажи речи цялата му клиентела. Стискаше ръце, потупваше бузи, грабна шапката на един мъж и я метна на някакъв тип до игралния автомат Болмор, който ловко я улови за всеобщо забавление. Приятен мъж. Винаги се шегува. От типа засмей-се-и-целият-свят-се-смее-с-теб.
Видях го да сяда на маса до автомата Болмор и се наканих да си вървя. Но бях жаден. Една бира щеше да ми дойде добре, а барът на Фенерджията и голямата маса с изцяло мъжка компания, към която се беше присъединил Данинг, се намираха в противоположните краища на претъпкания ресторант. Той нямаше да ме види, но аз можех да го държа под око в огледалото зад бара. Не че очаквах да видя нещо особено важно.
Освен това, ако щях да остана в града още шест седмици, трябваше да се слея с местните. Затова завих обратно и се потопих в морето от весели гласове, шумен смях и гласа на Дийн Мартин, който пееше „Това е любовта“. Сервитьорки обикаляха залата с халби бира и чинии, препълнени най-вероятно с въпросните хапки пържен омар. И разбира се от всякъде се издигаха облаци дим. През ’58-ма цигареният дим беше навсякъде.
8
— Гледам, че все поглеждаш към масата в дъното — обади се глас около лакътя ми.
Престоят ми във Фенерджията беше продължил достатъчно дълго, та да си поръчам втора бира и малка порция хапки омар. Реших, че ако не ги опитам, вечно ще има да се чудя какво са представлявали.
Огледах се и видях дребен мъж със зализана назад коса, кръгло лице и живи черни очи. Приличаше на весела катерица. Ухили ми се и подаде детински дребна ръка. На предмишницата му една русалка с разголени гърди беше завъртяла опашка и намигаше.
— Чарлз Фрати. Може да ми викаш Чаз. Всички така правят.
Стиснах ръката му.
— Джордж Амбърсън, но може да ми викаш Джордж. Всички така ми викат.
Той се засмя. Аз също. Не е прилично човек да се смее на собствените си шеги (особено когато са недодялани), но някои хора така те увличат, че няма начин да ги оставиш да се смеят сами. Чарлз Фрати беше точно такъв човек. Сервитьорката му донесе бира и той я вдигна.
— За твое здраве, Джордж.
— За мое — съгласих се аз и чукнах ръба на чашата си о неговата.
— Познати ли са ти? — попита той, като погледна към голямата маса в дъното, отразена в огледалото зад бара.