Аз прокарах пръст по гърлото си. Ал се засмя.
— Да, пак взех да се отклонявам, знам. Но поне това е част от историята. Можех да продължа да си бия главата в стената на улица Пайн, обаче Ивон Темпълтън не е отгледала глупаци. „Най-добре да се измъкнеш и да оставиш схватката за някой друг ден“, казваше тя на нас, хлапетата. Така че аз събрах каквото беше останало от моя капитал, убедих банката да ми отпусне още пет хиляди, хич не ме питай как, и се преместих в Лисбън Фолс. Вярно, бизнесът не беше кой знае колко по-добър заради икономиката и заради разните приказки за изчезнали котки и кучета и каквото друго им хрумне на хората, но пък се оказа, че аз не завися от икономиката, както всички останали. И всичко е заради онова, което се намира зад тази врата. Нямаше го там, когато отворих в Обърн — мога да се закълна върху камара библии. Появи се чак след като се преместих тук.
— За какво говориш?
Той ми отправи твърд поглед с воднистите си, набързо състарени очи.
— Стигат ти толкова приказки. Трябва сам да видиш. Хайде, давай, отвори вратата.
Аз го погледнах колебливо.
— Да речем, че това е последното желание на един смъртник — каза той. — Давай, приятел. Ако наистина си ми приятел, де. Отвори вратата.
5
Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не се разхлопа, когато натиснах бравата и отворих вратата. Нямах представа какво да очаквам (макар да си спомням, че през ума ми мина образът на мъртви, одрани котки, готови за електрическата месомелачка), но когато Ал се протегна покрай мен и светна лампата, това което видях беше…
Ами, килер.
Беше тесен и чист, като останалата част от закусвалнята. Двете стени бяха покрити с рафтове, заредени с консерви в промишлен размер. В дъното на помещението, където таванът се спускаше надолу под наклон, имаше почистващи препарати — метлата и бърсалката бяха легнали на земята, защото стената там беше по-ниска от метър и нямаше как да стоят изправени. Подът беше покрит със същия тъмно сив линолеум, като отвън, но вместо със слабата миризма на печено месо, тук въздухът беше наситен с аромат на кафе, зеленчуци и подправки. Долавяше се обаче и още някаква миризма — по-слаба и не толкова приятна.
— Добре — казах аз, — това е килер. Чист и напълно зареден. Получаваш отличен за организация на запасите, ако такова нещо изобщо съществува.
— Какво подушваш?
— Най вече подправки. Кафе. Може би ароматизатор за въздух. Не съм сигурен.
— Аха, използвам Глейд. За да скрия другата миризма. Да не ми кажеш сега, че не я усещаш?
— Да, има нещо такова. Прилича ми на сяра. Напомня ми за изгорели кибритени клечки — напомняше ми също за газовите атаки, в които се включваше цялото ми семейство след традиционното съботното угощение със зрял фасул, но не ми се щеше да си го призная. Дали лечението на рак не води до прекалено изпускане на газове?
— Наистина е сяра. И други неща и никое от тях не Шанел №5. Това е миризмата на текстилната фабрика, приятел.
Това беше пълна лудост, но моят единствен отговор (изречен с абсурдно любезния тон, с който хората разговарят по коктейли) беше:
— Нима?
Той пак се засмя и демонстрира липсващите зъби, които си бяха на мястото предния ден.
— А пък това, което премълчаваш от учтивост, е, че фабриката Уоръмбо не е работила, откакто Хектор е бил кутре4. Че тя всъщност изгоря почти до основи в края на осемдесетте и това, което се издига на мястото й в момента — той посочи с палец над рамото си — не е нищо повече от фирмен магазин. Задължителна спирка за туристите, досущ като магазина Кенебек Фрут по време на панаира Мокси5. Освен това си мислиш, че е време да си извадиш телефона и да се обадиш на белите престилки. Това ли горе-долу ти се върти в главата, приятел?
— На никого няма да се обаждам, защото ти не си луд — само дето изобщо не бях сигурен в собствените си думи. — Но това тук е просто килер и да, текстилната фабрика Уоръмбо действително не е произвела дори парче плат в последния четвърт век.
— Вярно, че на никого няма да звъниш, защото ще ми дадеш мобилния си телефон, а също портфейла и всичките пари, дето носиш из джобовете си, включително монети. Това не е обир, ще си получиш всичко обратно. Ще ми ги дадеш ли?
— Колко време ще отнеме това, Ал? Защото имам да проверявам ученически съчинения и докато не ги свърша, не мога да приключа дневника си за годината.
— Ще отнеме колкото време искаш — отвърна той. — Защото ще отнеме само две минути. Винаги отнема две минути. Ако искаш остани цял час и хубавичко огледай наоколо, макар че не го препоръчвам като за първи път, защото организмът преживява истински шок. Ще видиш. Ще ми се довериш ли?
4
„Откак Хектор е бил кутре“ — стар американски израз със значение „Преди много време“. Споменатият Хектор е героят от Илиада, синът на троянския цар Приам. — Б.пр.
5
Кенебек Фрут Компани е име на магазин в Лисбън Фолс, който продава безалкохолната напитка Мокси и веднъж в годината организира панаир по името на тази напитка, наречен „Дни на Мокси“ — Б.пр.