Дейвид не го разбираше.
Айрънуд болезнено го стисна за раменете.
— Добре дошъл при нас, Дейв. Ти ще ми помогнеш да пратим нашето лъжливо правителство на майната му и да обърнем тоя свят надолу с главата.
Тези думи показаха на Дейвид, че Айрънуд му дава парите и лабораторията, макар все още да нямаше представа защо. Не че го интересуваше.
Други обаче се интересуваха и техният инфрачервен лазер, регистриращ вибрациите на прозорците, записваше всяка дума.
4.
Натаниъл Мерит още беше жив.
Един час след пленяването му бръснатата му глава се обливаше в пот на тропическото слънце. Седеше завързан на тиковата палуба на собствената му яхта, четиринайсетметров „Азимут“, взет под наем на Таити, на три дни път от атола. Под пейката до левия борд се виждаше тяло, отчасти завито със синьо найлоново платнище. Рено.
После една позната фигура отвори тиковата врата на рубката и излезе на палубата.
Флориан Макклейри.
От три години бяха съперници, но никога не се бяха срещали, въпреки че Мерит често четеше досието й. Не се съмняваше, че нейните хора имат подобно досие и за него.
Трябваше да коригира представата си за своята шейсетгодишна противница. На живо тя изглеждаше по-внушително. В косата й имаше по-малко тъмни нишки. Разкопчаният й стоманеносив костюм разкриваше загоряло тяло по черен бански. На фона на тъмната тъкан изпъкваше голям, изящен сребърен кръст, висящ на тънка сребърна верижка — беше необичайно, гмуркач да носи такова украшение.
Тя посочи голямата хладилна чанта помежду им. Преди в синия пластмасов контейнер имаше кутии кока-кола, бутилки вода и няколко таитянски бири „Хинано“. Сега вътре лежеше артефактът от подводната съкровищница. Потапянето в солена вода беше стандартна процедура за съхранение на предмети, престояли дълго време в морето.
— Най-после те изпреварихме, Мерит.
Той не отговори — проверяваше здравината на жълтото найлоново въже, с което ръцете му бяха завързани зад гърба му, и се озърташе за двамата водолази, които го бяха пленили.
Забеляза ги на кърмата на техния катамаран. Той беше със свити платна и белият му корпус сияеше на лазурния фон на вълните. Петнайсетметровият съд спокойно можеше да се управлява от тричленен екипаж, тъй че освен тях и Макклейри най-вероятно нямаше други. Шансовете му не бяха малки.
В рубката на яхтата зърна стоящия на руля Краузе, който го гледаше с неприкрита омраза.
Мерит вдигна очи към своята похитителка.
— Използвала си вътрешна информация. Краузе.
Флориан Макклейри изведнъж доби изтощен вид и седна на страничната пейка на азимута, като се опря с една ръка, въпреки че нямаше силно вълнение.
— Кажи ми ти какво си използвал, за да откриеш това място.
Мерит реши да заложи на предимството си.
— Не си знаела, че обектът е тук. Проследила си ме.
Едва забележимият проблясък в светлозелените й очи потвърди предположението му.
Каквото и да възнамеряваше да му каже, Макклейри явно промени намерението си. Приклекна на палубата, бръкна в хладилната чанта и внимателно извади големия колкото футболна топка артефакт.
Приличаше на онзи от Андите — отвори покриваха цялата му повърхност, освен единствената равна, полирана страна. Доколкото Мерит виждаше, изображението беше същото. Благоговейното отношение на Макклейри показваше, че предметът има някакво особено значение за нея.
— Трябва да знам — заяви тя. — Имаш ли представа какво е това?
Мерит имаше известна представа какво означава предметът за неговия работодател, но от разкриването на тази информация нямаше да спечели нищо. Затова демонстративно се зае да разглежда находката, като се питаше дали жената ще сподели нещо с него. Докато разговаряха, все още имаше шанс.
— Това е метеорит. От никел и желязо. Казаха ми, че повечето такива се образували в звезда точно преди да избухне. Паднал е на Земята много отдавна. Някой го е намерил, разрязал го е горе-долу наполовина, полирал е отрязаната страна и го е украсил.