Лампата осветяваше половината от косата й. „Като ореол — помисли си Дейвид. — Като ореол на ангел.“
— Следващият въпрос. — Подсмихването й му подсказа, че е забелязала как я зяпа.
— Добре. Какво всъщност прави през всички тия години Семейството? И защо?
Джес вдигна ръце към сребърния кръст, който носеше — по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно движение.
— Първите богове произлезли от хората и това означава, че семето на доброто е във всеки от нас. Те дали на човека цивилизацията, за да се избавим от страх и тежък труд и да помъдреем. Когато станем достатъчно мъдри, след време самите ние ще се превърнем в богове рамо до рамо с тях.
Стори му се, че нейните думи не са отговор на зададения въпрос, а ритуална формула, многократно повтаряна, без да бъде оспорвана.
— След време, казваш. Кога? В Преданията посочва ли се колко ще отнеме този процес?
Джес поклати глава. Няколко кичура се отделиха от дългата й червена коса и заблестяха на светлината. Дейвид трябваше да премигне, за да се съсредоточи отново.
— Известно ни е само, че всичко ще се промени, когато Първите богове се завърнат при нас.
— Отишли ли са си?
Тя продължаваше да държи кръста си, но Дейвид забеляза, че пръстите й се напрягат.
— Преди девет хиляди години. Оттогава всеки от нас, който прочете Преданията, се сблъсква със „загадката на Обещанието“, както я наричаме. Знаем какво е Обещанието — ясно е обяснено в Преданията. Първите богове ще се върнат при нас и тогава ще се изпълни тяхното Обещание, че всички ние, всички хора, ще станем богове рамо до рамо с тях. Затова Семейството съхранява знанието, което са ни дали, и го умножава, готвейки се за този ден. Просто не знаем кога ще настъпи той.
Начинът, по който говореше младата жена, разкриваше повече от думите й. Все едно се стремеше да убеди себе си, а не него. Все едно я смущаваше нещо друго в тази древна загадка. Нещо, което премълчаваше.
— Защо са си отишли Първите богове? — попита той.
— Не знаем.
— Имаш ли представа къде са отишли?
— На Белия остров.
— На Белия остров. — Дейвид впери очи в нея. — Не знаете къде е той, нали?
Начинът, по който Джес въртеше кръста в ръцете си, му подсказа, че е прав.
— Всяко следващо поколение има нова теория, всъщност нови въпроси. Думата „бял“ цвят ли означава? Или става въпрос за производство, фабрика за ленени тъкани отпреди хиляди години? Или е място на чистотата? Реално място, например Арарат? Истински остров? Атлантида? Малта? Място, покрито с лед и сняг, например Гренландия или Антарктида? Или в края на краищата просто философско състояние на ума?
— Ти как смяташ? — попита я Дейвид.
— Ако знаехме защо са ни напуснали Първите богове, може би щяхме да разберем къде са отишли. — Джес сякаш понечи да продължи, после се отказа и се изправи. — Спи ми се.
Той също стана, макар че още не искаше да се сбогуват.
— Утре е голям ден. — Дейвид се озърна към тежките завеси на прозореца, като че ли погледът му можеше да мине през тях, през нощния мрак и да стигне до замъка Тинтаджъл на осем километра оттам.
Той я изпрати до вратата. Джес спря на прага и се поколеба.
— Дано се окажеш мой братовчед. Иначе, след всичко, което ти разказах…
— Не се тревожи — отвърна Дейвид. — Утре ще открием нов храм. Обещавам.
Бързо и сякаш спокойно, Джес свали тънката сребърна верижка с кръста от шията си и я постави на неговата.
— Давам ти Дванайсетте вятъра на света, защото никой не знае къде ще умре — пак с онзи ритуален ритъм изрецитира тя.
Тази нощ Дейвид си легна с нейния кръст в ръка. Мислеше си за Дванайсетте вятъра и къде ще го отнесат в собственото му търсене.
Също като Джес, той не знаеше къде ще умре.
Знаеше само кога.
А сънят все не идваше.
33.
За пред обществеността и пресата започналият в 6:00 обиск на ФБР в „Атлантик Сити Инкаунтърс“ беше свързан с правните битки на Холдън Айрънуд с Министерството на финансите. На пресконференцията не се спомена за специален агент Джак Дайл, агент Роз Марано и другите единайсет специалисти от Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили, всички със сини якета на ФБР и съответните служебни карти.