Гласът на Ковински прозвуча от външния говорител.
— … нечовешката ДНК. — Тя замълча в очакване на отговор.
— Повторете, полковник. Нещо прекъсна.
— Казах, че моят екип успя да идентифицира източника на нечовешката ДНК във файловете, които Дейвид Уиър открадна.
— Ясно. Неандерталска ли е?
— Нищо подобно. Източникът е Дейвид Уиър. Секвенирал е собствената си ДНК.
— Полковник, да не искате да кажете, че… — Лайл се поколеба в търсене на подходящите думи.
Роз изобщо не се затрудни.
— Полковник Ковински, тук е агент Марано. Искате да кажете, че Дейвид Уиър не е човек, така ли?
Ковински отговори типично рязко и неангажиращо.
— Въздържам се, от каквато и да е интерпретация на тези резултати. Официално мога да кажа само, че генетичната структура на Уиър съдържа секвенции, които обикновено не се срещат в човешкия генетичен код.
Лайл даде знак на Роз да мълчи.
— А неофициално, полковник? Можете ли да ни кажете нещо повече, което да ни насочи?
— Неофициално… — Последва толкова дълго мълчание, че Лайл погледна дисплея, за да се увери, че все още има връзка. — Неофициално, генетичната му структура не е човешка. И той не е единственият.
— Другите файлове, които е продал… съдържали са информация за хора със същата… грешна ДНК, така ли?
— Намерил е трийсет — от три милиона.
Роз вдигна ръка, искаше да зададе въпрос. Лайл кимна.
— Полковник, пак е Марано. Може ли да се установи откъде идва анормалната ДНК? Сигурни ли сте, че не е просто случайна мутация?
— Ще ви го кажа направо, агент Марано, всяка мутация, която се проявява в трийсет различни семейства от четири различни места, не е случайна. Не знам откъде идва. И второ, ако някой не ми даде разрешение да включа външни специалисти, дори не мога да започна такова проучване.
— Разбирам — отвърна Лайл. — Ще ви се обадя, полковник. Благодаря ви.
— Ще чакам. — Връзката прекъсна.
Не му се искаше да мисли за значението на тази информация, но знаеше, че се налага. Колкото и шантаво да звучеше, нима случаят наистина имаше някаква връзка с извънземни?
Роз явно отгатна, че той води вътрешна борба.
— Знаеш ли, що се отнася до това следствие, не е нужно ние да имаме мнение за извънземните. Трябва да знаем само мнението на Айрънуд, а ние вече го изяснихме.
Тя имаше право и Лайл трябваше да го признае. Неговата задача не се изразяваше в разплитането на голяма мистерия. Просто трябваше да намери ГСРСА, да не допусне да попадне във вражески ръце и да арестува извършителите на кражбата. После Роз и Ковински можеха да си играят на „Досиетата X“ колкото им душа иска. Самият той възнамеряваше да иде за риба.
Лайл взе решение.
— Нямаме повече работа тук. Ще вземем следващия самолет за вкъщи и ще се съсредоточим върху разпита на компютърджиите на Айрънуд.
— Устройва ме — отвърна Роз.
Той й подаде телефона си.
— Резервирай билети.
В този момент покрай тях забързано минаха двама парамедици. Стъпките им хрущяха по камъните. Носеха сгъната носилка към група работници и полицаи до отвора в скалата.
— Ранен ли е някой? — попита Лайл.
— Има затрупан човек — извика единият, докато отминаваха.
Лайл и Роз се спогледаха и бързо тръгнаха след тях. Тя се опита да затвори големия черен чадър, не успя и го хвърли на земята.
Стигнаха точно когато по скалния склон спускаха окаляно тяло.
Тялото помръдна. Човекът беше жив.
Специалният агент си проправи път до носилката и показа служебната си карта.
— Познавате ли го? — попита едно ченге.
Лайл го позна, въпреки калта и кръвта.
— Не резервирай билети — каза на Роз той. — Оставаме. На носилката пред него лежеше по-ценен от Дейвид Уиър човек. Човек, който много по-добре познаваше Айрънуд и неговата незаконна дейност.
Синът му.
37.
— А сега? — попита Джес и приближи стола си до този на Дейвид.
Преди едно денонощие едва се бяха спасили на скалистия бряг на Корнуол, а тя все още не можеше да каже, че знае нещо за него. Нямаше и представа защо предишната вечер й се е струвало толкова естествено да сподели с него тайните си и да му даде своя кръст. Имаше само едно обяснение: той трябваше да е от Семейството.