Озадачен, умиращият видя, че тя разделя кръга и платното, за да разкрие тънко сребърно острие.
— Тогава кой е…
— Моят син. — Жената опря сребърния връх в гърлото му. — Хората-сенки нямат богове, защото самите те са такива. И ни дадоха дума, че ще се върнат да ни спасят.
— Моите синове… техните синове… ще отмъстят за мен — изпъшка вождът, когато усети ухапването на острието. После фалшивите звезди се завихриха в мрака и той умря, мислейки за синовете си, за техните синове и за отмъщението.
Ала никой не откри тялото му, нито проумя съкровището.
До деня, в който боговете се завърнаха…
1.
Това тук човешко ли е?
Дейвид Уиър умираше и причината се виждаше на компютъра му, въпреки че не я разбираше. Той инстинктивно премести показалец, за да натисне клавиша, който щеше да изтрие екрана, но спря. Беше късно.
— Съжалявам, госпожо. Не знаех, че е останал някой. — Дейвид се обърна. Наближаваше десет в петък вечер. Когато погледна предишния път, всички бюра в общото помещение на лабораторията пустееха, компютърните екрани бяха тъмни. Толкова беше потънал в проучването си, че не чу приближаващите стъпки — нещо необичайно за него. Някога майка му казваше, че има по-остър слух и от куче. Като малък чуваше бащиния си пикап да завива на тяхната улица от пет преки разстояние.
— Заради тъпия бюджет. — Полковник Мириам Ковински вдигна дебелата зелена папка, която носеше. От едногодишния си стаж като цивилен лаборант в ДНК лабораторията на въоръжените сили Дейвид знаеше, че тези три думи са единственото обяснение, което може да очаква от шефката си.
Тя се наведе напред, за да погледне по-внимателно екрана, и се намръщи.
— Митохондриална ДНК. Но някои маркери са грешни. — Това е референтна проба. — Излъга той с лекота.
— От шимпанзе ли?
За окото на неспециалист резултатите от електрофорезата на екрана може би напомняха размазани призрачни снимки на ивичести червеи, изпънати един до друг — с редуващи се тъмни и светли участъци и пръснати около тях ситни цифри и букви, които не се свързваха в никакви смислени думи. Ковински обаче не беше обикновен военен бюрократ, а биолог криминалист и беше глупаво да я подценява.
— От нещо по-близко до човека. Неандерталец. — Дейвид затаи дъх, беше рискувал да допусне, че познанията на полковника не се разпростират до изчезналите хоминиди.
— А стига бе!
— Да, неандерталско бебе отпреди двайсет и девет хиляди години. От пещерата Мезмайская в Северен Кавказ.
— Това ваш личен проект ли е?
Дейвид знаеше защо го пита. Главната задача на лабораторията се състоеше в това да идентифицират останки от американски военни чрез ДНК анализ, не само от сегашни конфликти, но и от минали войни. Иначе, при налични ресурси и кадри, можеха да използват възможностите си, за да помагат на външни изследователи в случаи от естественонаучен и исторически интерес, както и държавни и законоопазващи институции с тестове на лекарствени и наркотични вещества, анализи на веществени доказателства и дори с установяване на бащинство в съдебни дела за попечителство над деца.
„Личните проекти“ обаче си бяха точно такива — лични и непозволени. Незаконни.
— Не, госпожо. Това е част от новата система за качествен контрол, която разработвам.
Полковник Ковински го изгледа безизразно. Тя скръсти ръце върху папката с бюджета и я притисна към гърдите си. Въпреки късния час масленозелената й куртка беше закопчана догоре и идеално изпъната. Прошареният й кок спокойно можеше да е пластмасов — от него не стърчеше нито косъмче.
— Продължавайте.
Дейвид не знаеше дали началничката му иска да научи още само от интерес, или защото усещаше, че я лъже. Така или иначе той беше готов. Старата поговорка не грешеше: пред надвисналата смърт умът наистина се концентрира.
— От хиляда деветстотин деветдесет и втора година лабораторията събира ДНК образци от всеки новопостъпил в армията. Вече имаме малко над три милиона проби.
Ковински почука по папката с късия си нелакиран нокът.
— Цифрите са ми известни.
— Е, при секвенирането на ДНК1 с цел създаване на генетичен профил винаги има статистическа грешка.
Полковникът мълчеше и Дейвид продължи:
— Можем да заключим, че няколко хиляди от нашите три милиона проби са грешни. Понеже е скъпо да повтаряме анализа на всяка от тях само за да открием няколкото неверни резултата, аз се надявам да намерим грешките с помощта на математически анализ на профилите в нашата база данни.