После изхвърча през задния изход и изчезна.
Корнуол, 7312 г. пр.н.е.
Корнуол, 7322 г. пр.н.е.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
На половин свят от строящата се на корнуолския бряг колония, сушата, която някой ден щеше да стане атол, все още беше остров.
Мардохей, помощник-майстор на звездните пътища, се благодареше на старейшините за избора на това място. Някои колонии бяха в студени и скалисти райони, далеч от центъра на света. Други бяха край реки, а една, която лично беше посетил, се намираше на висока планина, където някога бяха странствали самите Пътешественици. Тази колония обаче бе в средните острови на океана, чийто климат не се отличаваше с крайности. Нито пък строежът й представляваше особена трудност, освен доставката на строителни материали от по-големи острови на стотици стадии оттам.
За щастие акуилите, които обитаваха местните острови, бяха посрещнали гостоприемно каите и жадно поглъщаха знанието. Сега акуилските пътеводители бяха нещо обичайно и имаше установени и сигурни търговски пътища между всички острови и дори до големите земи.
В момента Мардохей чертаеше тъкмо тези пътища на голямата карта на света в Залата на Пътешествениците на Нан Моар. Под точно разположените сребристи звездни сапфири на купола, помощник-майсторът грижливо прокарваше с четка и линия пътищата между местните острови и до другите колонии по света. След време, дори да се сбъднеше всичко, за което предупреждаваха Пътешествениците, колониите щяха да останат. И пътищата, които чертаеше сега, наред със звездните сапфири на тавана и даровете на олтара, щяха да гарантират, че знанието никога няма да се изгуби. И пътят до родината няма да се забрави, колкото и да се промени светът.
В тази лятна утрин Мардохей коленичи на полирания каменен под в залата сред своите бои и четки, макари с връв и прецизно оформени железни пръчки и линии. Въпреки жегата навън зад дебелите стени на колонията цареше прохлада.
С тънък каменен калем той нахвърля някои бележки върху плоча, чиято плетена ратанова рамка я правеше удобна за хващане. На топлата кехлибарена светлина на пръскащата мас лампа от черупка на мида Мардохей провери един звезден път, записан с йероглифите на Пътешествениците върху тънък златен лист. Едва тогава надраска на плочата си цифровите знаци, за да преизчисли точното положение на звезда, която се виждаше на полусферичния небесен купол, в цилиндричната проекция на небесната карта. Лесно можеше да го сметне и без писане, но днес при него имаше две малки ученички и водеше записки заради тях — за да им демонстрира знанието.
Осемгодишната Адма, истинска кая, тихо напяваше всяка стъпка от преизчисляването, докато Мардохей ги записваше на плочата. Главата й беше обръсната съгласно традицията, също като на майка й, макар че обсидиановата кожа на момичето не бе намазана с мас. Финият бял пясък, носен от ветровете на острова, принуждаваше младите каи да се откажат от този обичай. И затова, подобно на много от истинските деца тук, Адма представляваше смущаваща смесица от старото и новото.
Другата ученичка се казваше Лисафина, дванайсетгодишна акуила. Въпреки произхода си момичето имаше късмет. Един ден с помощта на Мардохей тя щеше да стане умела пътеводителка на островите. Още отсега познаваше добре нощното небе и можеше да назове всяка местна пътеводна звезда, щом изгрееше над хоризонта, макар че неговите уроци не бяха успели да й внушат абстрактната идея за превръщането на сферите в цилиндри.
Ала това не го безпокоеше. Беше доказан факт, че различните хора, каи или акуили, притежават различни дарби. Лисафина щеше да е пътеводителка, а Адма спокойно можеше да стане майсторка на звездните пътища. Светът имаше нужда и от двете.
Приключил с изчисленията, Мардохей се изправи и отиде при отсрещната стена, за да преброи шестоъгълните клетки, обхващащи разстоянието от кариерите в Нан Иоа до Нан Моар. Лисафина държеше лампата до стената, докато Адма издълба с костено шило ямичка в стенната мазилка на мястото, което той й показа. Влажната и кисела миризма на мазилката притъпяваше почти сладкия аромат на китова мас, горяща в черупката.
Точката, която Мардохей обозначи, бележеше мястото в открито море, откъдето не се виждаше суша и където пътеводителят трябваше да промени ориентацията си по следващата звезда. Тя лесно се разпознаваше, тъй като се издигаше над хоризонтна дъска, стига тази дъска да се държеше на точно разстояние от очите, определено от червения възел на пътеводителското въже.