— Заподозрян ли съм?
— О, да.
— Но аз не съм стрелял.
— Кой твърди, че сте тук за това?
Дейвид се замисли. Отделът за криминални разследвания? От момента, в който свали първите си файлове от военната лаборатория, знаеше, че може да го заловят, дори възнамеряваше да си признае всичко, когато и ако този момент настъпи, да съобщи за направените от него открития и да се надява, че всичко ще свърши добре — само че това беше преди Джес.
— Нищо ли няма да кажете?
— Не знам кой сте.
— Джак Лайл. — Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си черен кожен портфейл и го разтвори, за да му покаже служебната си карта. — Айрънуд инструктирал ли ви е как да се държите, когато ви арестуват? Или може би са ви подготвили неговите адвокати?
„Военновъздушните сили?“ Дейвид неразбиращо наблюдаваше агента, който прибра портфейла в джоба си.
— Не че има значение — продължи Лайл. — Ние не само имаме доказателства, че сте откраднали държавна собственост, но ни е известно и че сте я продали. Както човекът, на когото сте я продали… Можем да докажем, че тоя човек я продава на чуждестранни купувачи. Случайно да сте чували за Закона за икономическия шпионаж?
Дейвид не беше чувал.
Лайл притегли папката към себе си и се отпусна назад, сякаш се готвеше за дълъг разговор.
— Защо снощи зарязахте джипа си?
Каквито и да бяха хората, които го бяха арестували, той не виждаше опасност да казва истината винаги когато може.
— Двигателят угасна.
— Вътре имаше прекъсвач. Дистанционен.
— Купих колата на старо. Трябва да е на предишния собственик.
— Кой стреляше по вас?
— Хора, които искаха да откраднат компютрите ми.
— Не в склада. Преди това. Под надлеза.
С други думи, бяха го следили — военновъздушните сили. Защо?
— Това е нещо ново.
Агентът отново потупа папката.
— Ами Винс Голдън?
— Книжарят ли? Той държи помещение в същия склад.
— Снощи видяхте ли се с него?
— Видях колата му. На паркинга.
— Ами Мордекай Диего Родригес?
Дейвид не знаеше това име.
— Никога не съм чувал за него.
— Защо не повикахте автовоз, когато двигателят ви угасна.
— Нямам такава застраховка и не мога да си го позволя.
— Как напуснахте надлеза?
Дейвид предпазливо впери очи в агента от военновъздушните сили. Щом го бяха следили, знаеха и как е напуснал надлеза.
— Взех такси. От самия надлез.
— Къде е касовата бележка?
Той сви рамене.
— Не поисках касова бележка.
— Къде отидохте?
— Да посрещна Дом на летището.
— А после?
— Исках да му покажа новата си лаборатория.
— Кое беше момичето?
— Не й запомних името. Питайте Дом, тя дойде с него.
— Той твърди, че е получил амнезия след раняването. Не помнел нищо за снощи. Не помнел даже вас. Откога се познавате?
Дейвид заложи на предположението, че Джак Лайл не е в състояние да го обори — поне засега.
— Отдавна. Нещо като семеен приятел.
— Как си обяснявате случилото се снощи?
— Крадци искаха да оберат лабораторията ми и Дом ги изненада.
Агентът почука с показалец по папката.
— Струваше ли си? — попита той. — Трийсет хиляди долара — срещу остатъка от живота ви.
— Да — откровено отговори Дейвид.
— Защо?
— Няма да разберете.
— Имате право. Не разбирам. Когато ви осъдят по Закона за икономическия шпионаж, а непременно ще ви осъдят, ще ви дадат по петнайсет години затвор. На кражба. Това прави четирийсет и пет години, минимум. Без право на предсрочно освобождаване.
Дейвид запази спокойствие.
— Това бяха досиета на личния състав, агент Лайл. При това не целите. Полковник Ковински може да потвърди, че съм изтрил ония части, които можеха да се свържат с конкретен човек. Извлякох само географската информация от сведенията за най-близките роднини, семейната история.