Лайл вдигна кафявата папка, сякаш се канеше да си тръгне.
— Не ме интересува дали се самозалъгваш, малкия. Интересува ме дали лъжеш мен. Ти си откраднал държавна собственост, докато си бил на държавна служба — доверие, което си предал за пари. Предал си родината си. Това ще интересува съдията. Същото се отнася за мен.
Дейвид отчаяно се замисли. Ако не намереше начин да накара този човек да го освободи, щеше да умре в затвора много преди да го изправят пред съда.
И тогава го осени: щом подозираха, че Айрънуд е продал неговата информация на чуждестранен купувач, Лайл сигурно беше подслушвал всичките безконечни телефонни разговори помежду им. Това означаваше, че вече знае плановете на милиардера, следователно…
Току-що беше получил предимството, от което се нуждаеше. Военновъздушните сили искаха нещо от него, въпреки че Лайл не можеше или не желаеше да му каже точно какво. „Важното е, че той ще трябва да размени срещу това нещо моята свобода“, помисли си Дейвид.
— Какво трябва да направя, за да изляза оттук? — попита той.
— Мислех, че никога няма да попиташ. — Агентът вдигна кашончето, постави го на масата и извади от него лъскав сребрист предмет с големината на джобно книжле. Беше от онези външни дискове, които можеха да се включат в почти всеки компютър, за да увеличат паметта му.
Той плъзна диска по масата.
— Използвай това, за да разбереш къде и как се обработва твоята информация.
Дейвид не можеше да повярва на късмета си. Той и военновъздушните сили искаха едно и също нещо.
20.
На лунната светлина Мерит наблюдаваше двамата мъже на плажа.
След този разговор сигурно щеше да се наложи да убие единия. Предпочиташе да убие и двамата.
Наближаваше полунощ и казината на Атлантик Сити сияеха в светлинен калейдоскоп от над километър и половина разстояние. Нощта носеше прохлада след горещия и влажен септемврийски ден. Вятърът развяваше черните му памучни панталони и риза.
— Стига де, Мерит, нямахме представа, че я следят. — Говорещият се казваше Грифит и беше ядосан. Сигурно защото подозираше, че няма да получи неизплатената половина от хонорара си. — Тъй де, откъде да знаем?
— Като я следите. — Мерит остави думата „идиот“ неизречена, но загатната. — Като установите навиците й. Като проверите бодигардовете й.
— Тя взе само един от летището. Някой си Ласал.
— Щом си знаел това, трябваше да знаеш и за другите, които я наблюдават.
— Вече знам за тях, нали така? Пак мога да я открия.
Мерит се съмняваше. Докато се намираше в частния самолет на семейството си, зад многопластовата охрана на летището, тя си оставаше недосегаема.
„Аматьори“ — помисли си той. Не виждаше смисъл да продължава този разтвор.
Тогава се включи и другият.
— Виж, Нейт, знаеш ли какво би казал моят старец? Остави го да опита.
Натаниъл Мерит не обичаше да го наричат Нейт. Нито пък харесваше Холдън Айрънуд-младши. И все пак изтърсакът на Айрънуд му помагаше, като отвличаше вниманието на другия.
— Да бе, човек, дай ми шанс да си заслужа парите — изхленчи Грифит.
Мерит обходи с поглед плажа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да ги смути, че на далечните кейове няма нежелани наблюдатели.
— Добре, готов съм да сключа следната сделка. — Когато видя, че жертвата му се отпуска, той спусна бойния нож по ръкава си и го стисна в дланта си. — Внимавайте сега.
Грифит и Младши инстинктивно се наведоха към него.
Мерит срещна погледа на човека, когото щеше да убие, и с плавен замах вдигна ножа, за да го забие под гръдната му кост и да прониже сърцето.
Само че жертвата успя да хване ръката му.
— Не! — извика Грифит.
Предизвикателство. Внезапната усмивка на Мерит отразяваше одобрението му. Предпочиташе честния двубой пред обикновената екзекуция. Така или иначе щеше да победи.
Вкопчени като любовници, двамата се притискаха един към друг, напрегнали мускули, треперещи от усилие, и върхът на ножа се приближаваше към гърдите ту на единия, ту на другия.
Отблизо Мерит виждаше лъскавата пот във всяка пора по лицето на противника си. Виждаше безумната решителност в облещените му очи. Усещаше киселия му дъх — ментови бонбони, опитващи се да притъпят нещо с чесън. Последната му храна.
Борбата продължи двайсет секунди. Зениците на Грифит се разшириха миг преди хватката му да се отпусне. Знаеше очакващата го участ.