Ножът на Мерит се завъртя, насочи се напред и този път не срещна съпротива, а само податлива плът.
Горещият неприятен дъх на Грифит излезе заедно с шепот. Зениците му се разшириха още повече и се превърнаха в черни дупки.
Мерит го пусна и тялото се свлече на пясъка.
— Не се налагаше да го правиш — каза Младши, но Мерит долови възбудата в гласа му. Неуместна емоция. Смъртта представляваше просто преустановяване на процес. Нещо често срещано. Неизбежно. Понякога изгодно.
— Напротив — възрази той. — Налагаше се.
— Така ли? Ами ако не са следили нея? — Младши се вторачи в широко отворените очи на мъртвеца, в кървавото петно, което бавно растеше на тениската му и лъщеше на лунната светлина.
Мерит отново огледа плажа и кейовете. Нямаше движение.
— А кого?
— Може би оня.
Мерит отлепи ризата от гърдите си и я огледа за пръски кръв. Не забеляза нищо. Все пак щеше да я изгори. Всичките си дрехи. Беше гледал онзи сериал „От местопрестъплението“.
— Кой оня? — Изтегли ножа си от гърдите на Грифит и избърса острието във фланелката на убития. Щеше да унищожи и оръжието.
— Нали се сещаш, смотания лаборант.
Мерит спря.
— Уиър ли? Уиър е бил там с нея?!
Младши го погледна така, като че ли Мерит е пропуснал първата половина от разговора.
— Нали ти казвам, тя беше в лабораторията му, когато Грифит се опита да я очисти.
— Какво е правила с Уиър, по дяволите?
— Откъде да знам?
— Не ти ли хрумна, че е важно да разбереш?
— Я стига, аз изобщо не знаех, че това е неговата лаборатория, докато не получих копия на полицейските доклади. — Младши агресивно посочи трупа на Грифит. — Нито пък той. Тъй че наистина не се налагаше да го убиваш.
Въпреки всички основополагащи принципи, които насочваха и управляваха живота му, Мерит го сграбчи за ризата. Копелето на Айрънуд имаше необходимите мускули, само че нямаше представа как да ги използва.
— На своя глава сте решили да очистите една Макклейри?! Какво според тебе ще каже твоят старец за това? — Той презрително го оттласна от себе си. Младши залитна и падна на студения пясък до трупа.
— Ами ти започна пръв — сопна се синът на шефа му като малчуган на детска площадка. — Ти уби леля й. Знаеш ги какви са ония. За тях всичко се свежда до „семейството“. Ако не я бяхме очистили, рано или късно тя щеше да тръгне подире ни.
— „Ония“ са моя грижа, не твоя.
— Добре де, добре. — Младши нацупено изтърси пясъка от обувките си и тромаво се изправи на крака. — Хубаво, осрах се. Обаче ти би трябвало да се грижиш за мене. Какво ще каже старецът за това? — При споменаването на баща си той погледна към казината, хванал мокасините си в ръка. „Атлантик Сити Инкаунтърс“ ясно изпъкваше с извънземно зелените си прожектори.
Тази седмица Айрънуд още беше в казиното. Явно ставаше нещо, но догадките на Мерит стигаха само дотам. Ако шефът му смяташе, че се налага той да знае нещо, щеше да му го съобщи.
— Искам копия от всички полицейски доклади — каза Мерит. Нямаше смисъл да си създава враг в негово лице. Щом баща му си отидеше, момчето щеше да получи няколко милиарда долара за харчене. С тях можеше да купи много отмъщение, преди да ги прахоса.
— Защо?
Мерит си представи как прекършва шията на Младши. Щеше да отнеме по-малко от три секунди.
— Искам да разбера за проследяването. Кого са наблюдавали. И кои са.
Младши нахлузи мокасините си на бос крак.
— А, това и аз мога да ти го кажа. Пише го в докладите. Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили.
Мерит се изненада.
— Военновъздушните сили ли? Не са ли от Отдела за криминални разследвания на армията?
— Не. Обаче ще трябва да ги оставиш на мира. Изобщо не биваше да ги споменавам. Това е нещо като наша тайна със стареца.
— Късно е. Казвай останалото.
Младши сви рамене.
— Той е задигнал нещо от военновъздушните сили. Така откриваме колониите. Ама не се тревожи, Уиър не знае, така че не може да им каже нищо.
Това само отчасти беше истина.
Имаше един-единствен начин Дейвид Уиър да не каже нищо на никого — и Мерит възнамеряваше незабавно да се погрижи за това.