— Мислех, че всички пазители са равни.
— Затова и масата е кръгла.
— Тогава защо Сю-Лин ви казва какво да правите? Въпросът й го изненада.
— Тя разпределя парите.
Джес се изненада на свой ред. За пръв път се замисляше за това. Всички Макклеъри с ранга на Флориан — а следователно и с нейния, — бяха независими, от каквато и да е монетарна система. Джес винаги беше приемала за даденост, че й се осигурява всичко необходимо: образование, пътни разходи, неограничена кредитна карта от Фондацията…
— Пращането на петнайсет археолози в Индия за шест месеца си е сериозно начинание — каза Вилем. — За организирането на такава експедиция даже ние трябва да подадем съответните документи. И работата винаги е повече, отколкото позволяват ресурсите.
— И Сю-Лин решава как да ги разпредели.
Той сви рамене.
— Сю-Лин. Андрю. Някой от другите. Ръководството се върти на ротационен принцип. Ако не бях толкова често на терен, щях да участвам и аз. В последно време Сю-Лин живее в Цюрих, тъй че тя е върховният арбитър.
„Още нещо, което Флориан не ми е казвала“ — помисли си Джес.
Вилем постави ръка на рамото й.
— Да се върнем към теб и твоята „задача“. Сега разбираш ли защо този твой учен може да не открива потомци на Макклеъри в Индия, Перу или Полинезия? Защото, ако ние с Флориан сме прави, Макклеъри са потомци само на един род, свързан само с един храм. Сигурно някъде в Северна Европа.
— Тогава какво всъщност открива той?
— Знам прекалено малко, за да гадая.
— Има и друга възможност. Може и да грешиш.
Вилем широко се усмихна.
— Говориш като Флориан. — Усмивката му угасна. — Е, какво си намислила да правиш с Дейвид Уиър?
— Още не съм сигурна. Май първо ще трябва да си осигуря нов шеф на сигурността.
— Какво се е случило с Ласал?
Джес сепнато го зяпна.
— Вилем, снощи пак се опитаха да ме убият. Раниха Дом…
— Кой се опита да те убие?
— Хората на Айрънуд. Поне така смята Сю-Лин.
— Ти каза „пак“.
— Първият път беше в тундрата. В канадска Арктика. Бях на обект по петролопровода. Не си ли чул за това?
Лицето му остана напрегнато, докато слушаше подробностите. Когато Джес свърши разказа си за нападението в лабораторията, смайването му се замени с неприкрит гняв.
— Около катедралата имаше само четирима бодигардове — изсумтя той. — Изобщо не ме забелязаха.
— Навярно са те познали. Няма проблем.
— Напротив, има. Би трябвало да те охранява цяло подразделение. С три бронирани коли. Направо е възмутително, че Сю-Лин го е допуснала. — Вилем я погледна странно. — Съобщи ли й за новото нападение?
— Естествено. Дом е в болница. Разказах й всичко. Освен за Дейвид. Излъгах я, че първият ми разговор с него не е дал резултати, но ще продължа да работя.
На лицето му се изписа мрачно изражение.
— Сега пък какво има? — попита Джес.
— Съвсем логично е, че не знам нищо за снощния случай. Може би се опитват да се свържат с мен в Исландия. Но никой да не ме осведоми за инцидента в Канада… Джеси, това е било почти преди месец. Всички трябва да сме информирани за атентати срещу пазители. Заради собствената ни безопасност.
— Но… Сю-Лин знаеше. В Цюрих ме охраняваха хеликоптери. Примамки.
Вилем поклати глава.
— Това е нормално за посещенията на всеки от нас там. Нещо не е наред. — Той изведнъж погледна настрани, усетил движение в дъното на черквата.
Преподобната Енрайт им махаше с ръка и се приближаваше.
— Господин Тасман?
Вилем се изправи.
— Каквото и да научиш от този Дейвид Уиър, първо го кажи на мен, не на Сю-Лин.
— Какво става, Вилем?
— Всички би трябвало да знаем всичко. Дванайсетте възстановени. Никакви тайни. — Той срещна погледа й. — Сю-Лин крие нещо.
И малкото утеха, която Джес беше получила в „Сейнт Пол“, се изпари.
— Не й се доверявай — каза Вилем.
22.
— Какво се случи?
Толкова прост въпрос. Толкова сложни отговори — и нито един от тях не носеше добри новини.
Пазителката на Сао Паоло Сю-Лин Родригес наблюдаваше образа на малкия видеоконферентен екран на бюрото си. През грамадния прозорец зад пазителя на Ню Йорк нахлуваше ярка слънчева светлина. Днес от кабинета на Андрю Макклиъри на четирийсет и петия етаж навярно се разкриваше невероятна гледка към Манхатън. Нейният цюрихски кабинет нямаше прозорци. Само усилени с карбонови нишки бомбоустойчиви стени. Когато бяха сами, като Андрю в Ню Йорк, пазителите разполагаха с отлична охрана и рядко се изискваха сложни мерки за сигурност. Сградата на фондацията „Макклеъри“ обаче представляваше съблазнителна цел за враговете на Семейството.