— Трябва да допуснем, че са си разказали всичко.
— За теориите на Вилем и Флориан и за атентатите срещу Джесика — да, естествено. Но засега още нямат основание да подозират, че сме замесени ние.
— Освен ако не направим нещо глупаво и не затворим Джесика в Кантората.
— Съгласен съм. Вилем ще задава прекалено много въпроси.
— Тогава край на половинчатите мерки.
— Край на подизпълнителите.
— Ще пратя някой, на когото мога да се доверя, да я върне в Цюрих.
— С какво ще помогне това?
— Самолетът й няма да стигне дотук — отвърна Сю-Лин.
— Скъпо, но… за общото благо. Ами Вилем?
— Намери го чрез хора от твоята фирма. Не замесвай Семейството.
— А след като го намерим?
— Трябва да разберем дали е разговарял с някой друг. Особено с Емил или Виктория. Те са податливи на неговите теории.
— Като познавам Вилем, няма да го открием скоро — отбеляза Андрю.
— За благото на Семейството, братовчеде. Нямаме друг избор.
— За благото на Семейството… Ами Айрънуд?
— Той не е наша грижа.
— Даже ако продължи да открива храмове?
Сю-Лин отново включи финансовите дисплеи. Тази криза, подобно на предишните, с които си беше имала работа, сега намираше своето решение.
— С това е свършено, Андрю. Нашият човек ми съобщи, че както и Айрънуд да е направил тези открития, това повече няма да се случи.
23.
Въоръжен с деветмилиметров глок и нов матовочерен нож КА-БАР „Бекър“, Мерит слезе от асансьора, готов за убийство.
Не чувстваше отговорност за това, което предстоеше. Погледнато рационално, жертвата сама беше предизвикала смъртта си — белязан човек от мига на кражбата от армията, която можеше да свърже Айрънуд с неговите действия.
Мерит кимна на охранителя пред частния асансьор и продължи пътя си. Имаше пълен достъп навсякъде в казиното, дори тук. По-голямата част от четирийсетия етаж в Южната кула се пазеше за китове — онези комарджии, на които винаги можеше да се разчита да губят милиони, независимо от състоянието на икономиката. На този етаж имаше двайсет и два частни апартамента, най-малкият, от които сто и шейсет квадрата, всеки с джакузи и плувен басейн, прожекционни зали и камини, деликатесни кухни и огледални тавани: толкова удоволствия и развлечения, колкото бяха необходими, за да не позволяват на китовете да прекосят улицата и да се прехвърлят в „Тадж Махал“ или „Сизърс“.
Бяха нужни само няколко думи с Айрънуд за атаката срещу лабораторията в склада — Мерит предпазливо я наричаше „опит за грабеж“ — и Уиър и неговите компютри незабавно бяха преместени на по-сигурно място в „Атлантик Сити Инкаунтърс“.
Мерит пооправи спортното си сако и презраменния си кобур, после натисна звънеца до вратата на апартамента.
Изтече малко повече време, отколкото му се нравеше, но вратата се отвори.
— Мерит. — Изненадата на Дейвид Уиър беше неизречен въпрос.
Наемникът мина покрай него, продължи по покрития с мраморни плочи коридор и влезе в огромната стая.
— Стягай си багажа.
— Какво има?
Уиър затвори вратата и го последва вътре. Черни кожени кресла върху дебел бял килим бяха наредени пред камина от мрамор на черно-бели жилки и френски прозорец с изглед към Атлантика. По това време на нощта обаче тъмнееше дори океанът. Не се виждаше нищо друго, освен навигационните светлини на минаващите кораби.
Мерит отиде при прозореца, намери контролния им пулт и спусна тежките плътни завеси. В същото време огледа стаята, за да се увери, че са сами. Обичайните обитатели на такива апартаменти рядко оставаха без компания. Уиър явно нямаше нужда от такава.
— Какво става? — попита той.
— Получаваш апартамент в яхтклуба.
— Не, благодаря. — Младежът посочи кухненския бокс. Голямата стъклена маса в огледалното помещение беше отрупана с нова и скъпа компютърна техника. — Не ми трябва нищо повече. Така няма да губя време за пътуване дотук, а и имам румсървис.
— Вече не. Апартаментът е прекалено скъп. — Идеално обяснение за човек, който познава Айрънуд. — Взимай си якето.
— Веднага ли?
— Веднага.