Уиър не изглеждаше доволен, но сви рамене.
— Добре, но първо трябва да се отбия на едно място. — Той натисна няколко клавиша на компютъра си и взе нещо квадратно в лъскава сребриста кутия. Компютърен хард диск. — Намерих му нов клъстер.
Мерит протегна ръка.
— Аз ще му го дам.
— Ще отнеме само минутка. — Уиър си погледна часовника. — В момента водел някакъв конферентен разговор с Хонконг, но иска да ме види веднага щом приключи.
Наемникът с лекота включи отклонението в плана си.
— Ще дойда с тебе.
— Моля. — Уиър отиде при гардероба и извади якето си.
Мерит задържа отворена вратата на апартамента.
— Не споменавай за яхтклуба. Той е склонен да промени решението си и пак да те прати в пущинака, за да си спести някой и друг кинт.
— Като че ли не го познавам.
Мерит затвори вратата зад него. Планът му нямаше да се промени. Уиър щеше да е мъртъв до полунощ.
— Англия ли?
— Югозападният край — отвърна Дейвид. — Около хиляда квадратни километра.
— Корнуол! — засия Айрънуд. Ако този четвърти клъстер се окажеше като предишните три, щеше да локализира новата колония в рамките на два и половина квадратни километра — при това, без да използва скъпите си играчки.
Хрумна му друга мисъл и той вдигна сребристия хард диск. Лъскавата му метална повърхност отразяваше топлите пустинни цветове на апартамента „Розуел“. Разгърнат на комфортната площ от триста и двайсет квадрата, мезонетът беше мебелиран изцяло в мексикански стил, чак до градината с двеста кактуса и колекцията оригинали на Джорджа О’Кийф по фалшивите кирпичени стени.
— Не каза ли, че ще ти трябва най-малко месец, за да стигнеш до това тук?
— Новата база данни от Санта Круз е идеална за тоя тип проучване — по-малка, предварително организирана. Спести ми време.
— Добре тогава… Искате ли да пийнете нещо, момчета?
— Разбира се — каза Дейвид.
Мерит поклати глава малко прекалено подчертано.
Айрънуд премести поглед от единия към другия и после обратно.
— В кухнята, Мерит. Диетична кола. С много лед. Благодаря ти.
Наемникът изчезна по дългия коридор, фланкиран с високи фикуси в теракотени саксии.
— Как се отнася с теб? — попита милиардерът.
— Добре — прекалено бързо отвърна Дейвид.
— Аха. — Налагаше се да поговори със своя шеф на сигурността. Дейвид Уиър беше ценен кадър, трябваше да се грижат за него. — Не забравяй, че работиш за мене, не за него. Не искам да ти се меси.
Айрънуд вдигна телефона и натисна клавиш за бързо набиране. Изтече доста време, докато синът му отговори. Чуваше се шумотевица. Игралният етаж.
— Качи се тук. — Айрънуд прекъсна, без да изчака отговор.
Мерит се върна от кухнята с две високи зелени чаши, пълни с кола и потракващи кубчета лед.
Милиардерът взе своята и я чукна в чашата на Дейвид.
— За истината.
— А също за справедливостта и американския начин на живот — добави младежът.
Айрънуд долови цинизма в гласа му.
— Още не вярваш, нали?
— В извънземните ли? Не.
— Имаш ли вече по-добра теория?
— Да. Нечовешките полиморфизми са КРП.
Айрънуд одобрително се ухили и се озърна към шефа на сигурността.
— Това момче не се предава, а? — Върна се с тежка стъпка до огромния мек диван с планини от ленени възглавници, украсени в традиционния стил на индианците навахо. Избута вестниците настрани и седна.
Дейвид се настани на едно от двете кресла от гарнитурата. Мерит остана прав.
— Бързаш ли за някъде? — поинтересува се Айрънуд.
— Не, сър.
— Тогава разпусни малко. — Айрънуд вдигна чашата си и Мерит неохотно зае втория фотьойл. — Та значи, КРП…
— Къси разпръснати повто̀ри. Ретропозони.
— Нищо не ми говори.
— Вид некодираща ДНК.
Айрънуд нямаше време за жаргон, терминологичен или обикновен, но искаше да се увери, че не е пропуснал нещо важно.
— С други думи, късчета ДНК, която всъщност не прави нищо.
— Доколкото ни е известно — призна Дейвид. — Обаче най-интересното — в зависимост чие изследване четеш, естествено — е, че тия КРП съставляват от деветдесет и пет до деветдесет и осем процента от човешката ДНК. Около петдесет процента от тях са само безкрайни повтори на малки секвенции.