Милиардерът му подаде хард диска на Дейвид.
— Занеси го.
Айрънуд-младши го взе и кимна на Уиър.
— Негово ли е?
— Мое е — отсече баща му.
— Ясно. Ще го занеса долу.
— Давай.
Сякаш решил, че срещата е приключила, Мерит се изправи още преди вратата да се е затворила.
Дейвид остана на мястото си.
— Знаете ли, ако ми обясните как обработвате моята информация, сигурно ще мога да ви я дам в друг вид. По-подходящ.
Айрънуд тежко се надигна. Трябваше да слезе в Червения салон и да каже на Кийша, че знае откъде да започне търсенето на четвъртата колония.
— Решил съм тоя проблем, Дейв, но ти благодаря.
Уиър също се изправи и внимателно остави чашата с кола на масата.
— Трябва да призная, че съм любопитен. С вас използваме една и съща информация, но аз откривам само районите. Вие откривате колониите — настоя Уиър.
— Това не е твоя грижа, синко. Просто си върши работата.
Дейвид най-после схвана намека.
— Разбира се, забравете, че изобщо съм поставил тоя въпрос. И очаквайте петия клъстер.
Това пък събуди любопитството на Айрънуд. Досега неговият млад учен винаги използваше условно наклонение.
— Мислех, че тия клъстери се откриват трудно. Променило ли се е нещо?
— Ами един клъстер можеше да е статистическа случайност. Същото се отнасяше и за втория. Сега, след като сме вече на четвъртия, предполагам, че има някаква система.
Докато вървяха към фоайето и частния асансьор на апартамента, Айрънуд изпита огромно удовлетворение.
— Виж сега, Дейв, щом има система, а аз ти гарантирам, че ще се убедиш в това, обяснението може да е само едно. Извънземни.
Дейвид вдигна длан, сякаш му даваше знак да спре, после раздели пръстите си между средния и безименния в жеста на господин Спок от „Стар Трек“.
— Дълъг живот и благоденствие.
Айрънуд се подсмихна, после протегна ръка, за да спре Мерит.
— Остани да поговорим.
Наемникът не откъсваше поглед от младия учен.
— Вие двамата да нямате някакви планове? — попита милиардерът.
— Не — отвърна шефът на сигурността.
— Добре. Дейв, не се захващай веднага за работа. Разпусни. Слез долу да погледаш шоуто. Обади се на Ели и тя ще ти даде билет. Носиш ли си костюм?
— Не, сър.
— Отбий се в „Берлати“. Кажи на Тони, че съм наредил да те облече.
Айрънуд изчака вратата на асансьора да се затвори зад Дейвид и едва тогава се обърна към Мерит.
— Искаш ли да ми кажеш нещо за теб и Дейв?
— Трябваше да доизясня обира в лабораторията му, но не съм замесвал фирмата.
— Наистина ли беше само обир?
Мерит отговори без колебание:
— Няма никакво съмнение. Полицейските доклади, които видях, предполагат, че според тях е действала банда, специализирана в кражби на скъпо лабораторно оборудване. Крадат го тук, продават го в Европа. Никакъв интерес към компютрите.
Мерит премълчаваше нещо, Айрънуд усещаше това, но опитът го беше научил, че ако го притисне, шефът на сигурността ще му даде обичайния си отговор: колкото по-малко знае работодателят му за някои събития, които евентуално влизат в разрез със закона, толкова по-добре. С други думи, правдоподобно отричане.
Милиардерът се насочи обратно към дивана.
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Той прерови пръснатите наоколо вестници и намери неделния „Бостън Глоуб“, вече прегънат на некролозите. Айрънуд посочи един от тях.
— Да знаеш нещо за това?
Мерит покорно прегледа посочения му некролог.
Флориан Макклейри. Филантроп. Пътешественичка. Прочут археолог. Инфаркт на Таити. Малката снимка, публикувана във вестника, датираше отпреди двайсет години. Мацка и половина.
— Тя беше по следите ти, нали?
Мерит поклати глава.
— Знаех, че хора от тяхната фондация са там. Нямах представа, че е с тях. — Подаде му обратно вестника.
Но Айрънуд още не беше свършил с него.
— Виждаш ли датата на смъртта й? Били са на броени дни след теб. Трябваше им година да установят къде е откритата от нас колония в Индия и да принудят властите да предадат обекта на техния археологически екип. До другия в Андите стигнаха за близо два месеца. Но тоя път Макклеъри за малко да те изпреварят. Как е възможно?