— Това ли е? — попита Кийша. — Тинтаджъл?
— Кота нула — потвърди Айрънуд.
— Добре, вероятният обхват на новия клъстер е над две хиляди и петстотин квадратни километра — съобщи тя. — Някаква конкретна причина да започнем точно от това място?
— Историческото му значение. Това е родното място на крал Артур. Така твърдят легендите. — Той добави последното изречение, за да не го направи тя.
Кийша се усмихна.
— Отварям сателита.
На главния екран се появи част от корнуолското крайбрежие. От виртуална височина около километър и половина изображението приличаше на пъзел, с два малки носа, разделени от залив.
— Диво и скалисто, шефе. Някакво конкретно място, от което да започнем?
— Руините на замъка.
— И къде точно са те?
— В източния край на най-западния полуостров, точно където се съединява с брега.
— Добре, отиваме там. — Кийша направи съответните манипулации с дистанционното управление.
Въздушният образ се уголеми и се центрира в току-що описания от Айрънуд район. Той видя бели правоъгълници — каменни стени, чиито силуети се очертаваха от сенки на фона на правоъгълна основа, също бяла, изпъкваща сред сухата кафява земя. Сателитната снимка беше поразмита от огромното увеличение, сякаш гледана само от стотина метра височина.
Кийша го стрелна с въпросителен поглед.
— В сравнение с някои от другите обекти тоя не изглежда достатъчно древен.
— И не е. Корнуолският граф построил замъка през хиляда двеста трийсет и трета. Но не забравяй каква е била тогавашната практика. Всяко следващо куче си е препикавало територията.
— Отдолу има нещо, така ли?
— Истинска палачинкова торта от пластове. Графът явно е знаел за легендите, че Артур произхожда от оня край, затова е издигнал замъка си в старомоден стил. Преди това там е имало келтска крепост или пък манастир… Нещо с религиозно значение. А още по-рано — римски обект.
Кийша вече беше поставила кръстчето на програмата върху руините на замъка и уголемяваше изображението, но спря.
— Търсим нещо в същия хронологически диапазон като другите обекти, нали? Девет хиляди години, плюс-минус?
— Така ми се струва. Защо?
— Морското равнище е било много по-ниско.
Айрънуд знаеше това.
— В края на последната ледникова епоха.
— Ами Полинезия? Оня атол беше на морското дъно.
— Заради вулканично изригване.
— Е, това сигурно е допринесло за промяната на надморската височина, само че преди девет хиляди години морското равнище е било осемнайсет-двайсет метра по-ниско от сегашното.
— Мислиш, че трябва да търсим под водата?
Кийша отново се обърна към екрана и потупа с дистанционното управление по разтворената си длан.
— Като се замисля за обекта в Индия… за пътищата, които водят до него… разположението му с изглед към реката, която е текла там… Ако вземем предвид философията на построяване на колониите и приемем, че в тоя район има такава, аз не бих я търсила под замъка.
— А къде?
Айрънуд наблюдаваше големия екран, докато младата жена работеше с дистанционното. Въздушната снимка се смали и измести и кръстчето попадна върху поразително правоъгълна вдлъбнатина в брега, почти точно между двата полуострова.
— Обърнете внимание на цвета на водата.
Милиардерът разбра какво има предвид Кийша. В пространството между двата носа, в протежение на километър и половина, морето имаше млечносин оттенък. Точно след върховете им то почти незабавно придобиваше тъмнозелената окраска на открития океан.
— Смяташ, че колонията е някъде между двата носа, така ли?
— Аз бих построила там докове и складове — отвърна тя. — Но… ако трябваше да построя колония като оная в Индия, щях да прокарам пътищата от доковете до обекта ето тук.
Кръстчето отново се премести и застана над правоъгълната вдлъбнатина.
Айрънуд се втренчи в петънцето, в което сега се бяха превърнали руините на замъка, построен върху развалините на крепостта, в която може би беше роден крал Артур. Щеше да е адски вълнуващо да открие извънземна колония под тези останки — но той не даваше на Кийша толкова голяма заплата безпричинно.
— Ти си знаеш работата. Решението е твое.