Младата жена замахна с дистанционното във въздуха и на дисплея се появи кръг. Странната вдлъбнатина попадаше в абсолютния му център.
— Хайде, женки — извика тя на другите. С изключение на Франк, всички наблюдаваха големия екран. — Палете машините. Започваме насочено търсене на колония. На ония скали. Сто метра назад от ръба им, от сушата към морето. Да поставим квадратната мрежа. Франки — ти също.
Застаналият до масата за хранене Франк събра в шепа бонбонките си, изсипа част от тях в джоба на ризата си, а останалите в устата си и се затътри към работното си място.
— Ще поостанете ли, шефе? — попита Кийша.
Айрънуд се изкушаваше.
— За колко време ще приключите със скалите?
Тя натисна няколко клавиша и цифрите в долния край на екрана се промениха.
— Те са на трийсетина метра над сегашното морско равнище, тъй че ако започнем оттам… да речем, десет квадрата… деветнайсет със застъпванията. На половинметрови пластове отдолу нагоре. По две минути на квадрат… — Кийша пресметна резултата. — Ако няма нищо, ще знаем със сигурност след двайсетина часа.
— А ако има нещо?
— Ако е в първия квадрат, ще научим след две минути.
— Обади ми се. Ще бъда горе.
Младата жена му подаде дистанционното.
— Поне сложете начало на купона.
Той се усмихна и взе устройството.
— Големият син бутон най-отгоре — насочи го Кийша и се обърна към хората си. — Превключваме на ГСРСА.
Айрънуд натисна бутона и всички цветове на дисплея се промениха в произволно избраните фалшиви нюанси, които улесняваха разграничаването на различните материали.
— Иии… започнахме! — обяви Кийша, когато на екрана запримигва бързо появяващата се и изчезваща триизмерна диаграма на колония.
Милиардерът й върна дистанционното управление и ги остави да се забавляват.
Макар и неканен, Дейвид Уиър остана на четири и половина метра над тях, откъдето наблюдаваше всичко.
Мерит не откъсваше поглед от екраните в центъра за наблюдение, докато ръцете му се движеха по ключовете, плъзгачите и клавиатурата на пулта — следеше кадрите от преминаването на Дейвид Уиър по търговския пасаж преди повече от час.
След като го видя да влиза в магазин за сувенири, той отвори записите от наблюдателните камери вътре. Младежът си купи суичър и две бейзболни шапки, получи голяма пазарска торба и натика раницата и якето си вътре.
Мерит се върна на кадрите от пасажа и проследи обекта сред пазаруващите туристи. Скрил лицето си под козирката на една от новите си шапки, Уиър спираше и разглеждаше всяка витрина. Шефът на сигурността уголемяваше образа и проучваше изложените стоки, но не установи друга система, освен нескопосан опит за заблуда. Каквото и да беше намислил, хлапакът знаеше, че го следят, и правеше всичко възможно да забави неизбежното си разкриване.
Когато стигна до края на пасажа, Уиър се вмъкна в мъжката тоалетна. Вътре нямаше камери. Може би отново се дегизираше.
След като превъртя на бързи обороти пет минути от записа, Мерит стигна до извода, че Уиър няма намерение да излезе.
— Какво прави вътре? — попита Айрънуд-младши.
Мерит изведнъж разбра.
— Остани тук и не откъсвай очи от оная врата. — Уиър вече не беше в тоалетната, защото там имаше друг изход — заключена врата с надпис „Поддръжка“, която водеше към сервизните коридори на хотела под и над публичните му зони.
— Къде отиваш?
Мерит вече излизаше. Нямаше представа как се е досетил Уиър, но знаеше къде е отишъл.
На последното място в света, което някога щеше да види.
Раят беше също толкова голям, колкото и помещението под него.
С една разлика. Тук, горе, единственият под се състоеше от балкон с метален парапет, опасващ вътрешната страна на стените и свързан със система от коридори. Под тях и над гофрираните плоскости от прозрачна пластмаса, които бяха таванът на долното помещение, висеше мрежа от дебели кабели, захранващи шестнайсет камери, насочени право надолу.
Макар и прозрачни отгоре, отдолу плоскостите бяха огледални и скриваха камерите, въртящи се от маса на маса, от крупие на крупие, от играч на играч — тяхното Божие око търсеше признаци за мошеничество. Затова и на жаргона на казината такова място се наричаше „рай“.
Този рай се оказа леснодостъпен. Дейвид се спусна по едно стълбище от сервизния коридор и стигна до скритото ниво между първия етаж на казиното и конферентния център. Друг коридор с голи стени го доведе дотук. Защитена само с електронен четец, вратата се отключи в мига, в който пъхна в него препрограмираната си карта.