Фенюъл Хол изгорял през 1761-ва и бил възстановен през 1762-ра. Четиринайсет години по-късно, през 1776-а, американските колонии извоювали своята независимост. И все пак чак когато през 1806-а станало ясно, че победителят в тази война ще оцелее и че ходът на историята може да се промени, Макклеъри оставили своя отпечатък върху сградата чрез усилията на Чарлз Булфинч от Рода Макрори.
Булфинч не бил пазител, но се нареждал сред сто четирийсет и четиримата, допуснати до знанието на дванайсетте рода. Освен това бил един от първите професионални архитекти сред родените в Америка граждани на новата държава. Отразявайки древната история на Макклеъри, известна само на него и на шепа други от Семейството, през 1806 година той включил в своя план за реконструкция на Фенюъл Хол декоративна фасада от червени тухли, напомняща гръцки колони — на първия и втория етаж дорийски, на третия йонийски.
Осем години по-късно невидимата ръка на Семейството се преместила от Бостън в сърцето на новосъздадената държава, когато президентът Джеймс Монро назначил Булфинч за архитект на Капитолия и му възложил да оглави възстановяването на сградите, изгорени от британските войски. Облагодетелстван от полученото в Семейството образование, архитектът допринесъл за въвеждане на федералния архитектурен стил, вдъхновен от неогръцкото течение, намерил израз в специфичния, напомнящ гръцки храм план на държавните сгради в столицата, както и на бостънската катедрала „Сейнт Пол“.
Джес не беше избрала Фенюъл Хол заради пазарния площад, а защото познаваше мястото добре. С внушителния си купол и опасващата го балюстрада за купувачите, главният вход на източната фасада беше прекалено открит за нейните цели, но в срещуположния край на сградата имаше голяма зала с подиум, фланкиран с бели колони. Зад този подиум бе разположено малко преддверие, което рядко се използваше. Идеално за частни срещи.
От едната страна в тясното преддверие имаше редица красиви, изпъкнали прозорци, които гледаха към Куинси Маркет. Под тях бяха наредени столове с прави облегалки. До едната стена бяха натрупани прашни бели кашони с документи, запечатани с лепенки. До тях — закачалка на колела. Като цяло, помещението имаше вид на неизползван склад.
Дейвид пристигна, воден от новия й бодигард Нилс Берен, едър мъжага с дълга руса коса. Нилс носеше нещо сребристо с големината и формата на книжле.
— Дейвид — каза Джес. — Аз…
Нилс не й даде да продължи. Той махна във въздуха с металическата кутия и обяви:
— Може да се наложи да се преместим. В телефона му имаше проследяващо устройство, още две — в раницата му. Едното в айпод, другото в диктофон.
— Знаеше ли за това? — попита тя Дейвид.
Той поклати глава. По лицето му паднаха кичури черна коса. Очите му бяха потънали в сенки, сякаш не беше спал. Въпреки прохладния есенен ден носеше само тънка черна тениска и дънки.
Джес погледна Нилс.
— Къде са сега предавателите?
— Саймън ги взе в метрото. Сложи си якето и шапката на Уиър.
Тя се обърна към Дейвид с нов въпрос.
— Айрънуд ли те следи?
— Възможно е, но може и да са от военновъздушните сили… от Бюрото за специални разследвания. Занимават се със случаи на шпионаж.
Джес не разбра нищо, но не го показа. Нямаше намерение да се издава пред бодигарда.
— Пусни го, Нилс. — Тя даде знак на Дейвид да седне на един от столовете и се настани до него, след като отпрати здравеняка в отсрещния край на стаята.
После сниши глас.
— Най-добре ми разкажи всичко.
Дейвид го направи и това породи още въпроси.
— Така ли открива храмовете Айрънуд? Анализира твоите генетични данни с програма, която е взел от военновъздушните сили?
— Доколкото видях, успял е да хакне техните шпионски сателити. За това е необходима адски мощна компютърна система. Агентът от военновъздушните сили…
— Джак Лайл ли?
— Да. Лайл. Айрънуд му е нужен повече, отколкото съм му нужен аз. Затова постави предавател на хард диска, който твоят човек взе. Лайл искаше да види къде ще го занесе Айрънуд, но аз смених операционната честота на предавателя, за да го проследя.
— Къде го занесе Айрънуд?
— В строго охранявана зала в неговото казино.