— Това е естампаж от Голямата зала.
— Вгледай се по-внимателно.
Вече не усещаше пулсиращата в дланите й болка. Никога не беше ходила на Белия остров, никога не бе виждала самата Зала на Пътешествениците, нито нейното съкровище. От уроците си обаче пазеше всяко нейно кътче в сърцето си, помнеше наизуст всяка карта, схема, таблица. Когато голямата карта на Залата се избистри в паметта й, Атлан разбра каква е разликата в картата на света, която лежеше пред нея. Не че търговските пътища й бяха непознати — очертанията на сушата бяха малко променени.
И тогава, като мълния, уловена от учен с медна бобина, Атлан изведнъж позна очертанията върху пергамента.
Дъхът й секна.
— Виждаш ли го? — попита Нацри.
— Това е карта на Хар Мадих. Този остров.
— Но? — подкани я старият майстор.
— Хар Мадих има два острова — а тук е само един.
Островът, на който се намираше обсерваторията и който някой ден щеше да се нарича Малта, имаше близнак на северозапад, отделен от тесен пролив, широк по-малко от един стадий.
И все пак, ако се съдеше по светлосенките на релефа, тази карта представяше двата острова като един — и на мястото на днешния пролив имаше долина.
— Така Пътешествениците са видели Хар Мадих — продължи тя.
— Така е — съгласи се Нацри.
— Но това не е днешният Хар Мадих.
— Не е.
Бяха я учили на логика и дедукция. Крайният резултат беше очевиден.
Тя погледна другите майстори в осветената от факли зала. Лицата им вече не бяха безизразни. Бяха мрачни.
Атлан изрече единственото, което можеше да се каже.
— Трябва да направим онова, което Пътешествениците са направили преди нас.
— Дори да го направим, Белият остров няма да оцелее след предстоящото — отвърна Нацри. — Нито нашите колонии. Ще загинем като тях.
Атлан не споделяше техния песимизъм. Тя обходи с поглед залата и нейните богатства от информация. Ала те не бяха достатъчни.
— Като отделни личности, да. Това е доказан факт. Но като народ — може би няма.
Нацри и другите майстори наблюдаваха с интерес как прокарва бинтованата си длан по гладката каменна повърхност на масата.
— Трябва да оставим нещо повече от карти. Имам идея.
31.
Андрю Макклиъри намираше всичко това за отвратително най-вече защото изобщо не биваше да го допускат.
Инквизиторът размаха нещо пред лицето на Вилем Тасман и мъжът дойде на себе си. Не падаше от стола само защото беше завързан за него.
Разпитваха пазителя на Макао в стара жилищна сграда в Куинс. Това не бе любимото място на Андрю в града, но се намираше на безопасно разстояние от офисите на „Макклиъри Адамс & Интрейтър“. Вградената в измамно простите и изкуствено състарени стени звукоизолация също допринасяше за сигурността им. Това помещение и други като него се бяха оказали полезни през годините — винаги щом нуждите на Семейството изискваха определени действия, които трябваше да се запазят в тайна. Една плъзгаща се плоскост в съседната стая водеше към коридор, който стигаше до подземен паркинг, идеален за дискретно изнасяне на разни неща.
— Можеш да сложиш край на това — напомни му Андрю.
Пленникът му не отговори.
Инквизиторът, наглед приветлив петдесетинагодишен мъж, но един от най-добрите в „Крос“, погледна Андрю за указания. Разпитът продължаваше повече от час, което обясняваше защо пленникът губи толкова често съзнание.
Андрю реши да опита нов подход. Той даде знак на инквизитора да се отдръпне и застана пред Вилем под острата светлина на единствената лампа в помещението.
— Ако ми кажеш, каквото те питам, ще се погрижа за безопасността на Джесика. За теб не мога да направя нищо, но мога да защитя нея.
Вилем най-после проговори. Изрече една-единствена дума, първата, откакто го бяха довели от Бостън и му бяха свалили качулката.
— Защо?…
— Знаеш отговора. За Семейството. Правя всичко за Семейството.
Телефонът на Андрю безшумно завибрира в джоба на сакото му. Той каза на инквизитора да го изчака и отиде в съседната стая.