— Някакъв напредък? — попита Сю-Лин.
— Абсолютно никакъв. А при тебе?
— Тя изчезна. Явно Флориан я е научила на всичките си трикове.
Андрю знаеше какво означава това. Пазителите изцяло се издържаха от Фондацията. Нямаха нужда от лично богатство, защото всичко им се предоставяше безплатно и безусловно. По този начин онзи, който държеше парите, лесно можеше да ги контролира. Затова от време на време някои по-своенравни пазители като Флориан и Вилем работеха извън системата и тайно трупаха лични ресурси.
Флориан особено я биваше да отклонява средства от Фондацията за собствените си нужди и дори се стигна до момент, в който можеше сама да организира експедициите си. Изглежда, Джесика вървеше по стъпките й.
— Имаш ли представа къде може да е отишла?
— Няма електронни следи да е напускала Америка, значи използва фалшиви паспорти.
— Сигурна ли си, че е извън страната?
— „Крос“ ги откриха на записите от охранителните камери на седми терминал на летище „Кенеди“. В момента преглеждат всички, за да видят закъде са отлетели — Канада, Япония, Австралия, Великобритания… Може да са на адски много места и „Крос“ не са в състояние да покрият всичките за времето, с което разполагаме.
— Щом тя е с Уиър, знаем къде се надява да отиде.
— При следващия храм.
— Точно така. Обаче не можем да го допуснем, ще изгубим всичко, което сме…
— Един момент…
Андрю смаяно погледна телефона. Сю-Лин го беше оставила на изчакване. Какво можеше да е по-важно от спасяването на Фондацията?
Ядът му се стопи, когато тя се върна с добра новина.
— Пипнахме ги. Излетели са с „Бритиш Еъруейс“ за „Хийтроу“. „Крос“ сравняват пътническите списъци с паспортите. След по-малко от час ще имаме имената, под които пътуват. Тогава ще направим пълна проверка в хотелите и фирмите за автомобили под наем.
— Ами ако Англия не е крайната им дестинация?
— Тогава ще продължим да ги следим. Междувременно ще пратим сапьорната група от Цюрих в Лондон. Ако тя е открила храм във Великобритания, до утре сутрин ще сме само на няколко часа след тях.
— В такъв случай налага ли се да продължаваме тази неприятност с нашия приятел от Макао?
Последва дълго мълчание. Сю-Лин или претегляше всички променливи, или проверяваше борсите.
— Не бива да рискуваме с изчезването му толкова скоро след смъртта на Флориан. Трябва да прилича на злополука. И ще имаме нужда от трупа.
— Може би ще минат няколко седмици, докато се възстанови достатъчно, за да го разпознаят.
— Няколко седмици не са проблем.
Решителността на Сю-Лин ободри Андрю. От цяла вечност не се беше чувствал толкова добре. Вилем и Джесика навярно нямаше да се съгласят, но тяхната жертва щеше да е за общото благо. За Семейството.
— Бихме могли да организираме злополуката така, че Вилем и Джесика да загинат едновременно.
— Тя е прекалено опасна — възрази Сю-Лин. — Искам я мъртва до утре.
32.
— Как става това нещо?
Сгушена във високото кресло в стаята на Дейвид, Джес изглеждаше и звучеше смачкана от часовата разлика. Беше се увила в сива хавлия и седеше с подвити под себе си боси крака.
Минаваше полунощ, местно време. Дейвид още носеше същите дънки и тъмносин пуловер, с които беше от дълги часове. Сложи си чифт тънки силиконови ръкавици, които вървяха с комплекта.
Преди три дни едва се бяха спасили в тунелите под улиците на Бостън. Сега бяха отседнали в натруфен викториански пансион в северен Корнуол под нови имена. Канадският паспорт с неговата снимка го представяше като Марк Алекзандър Аскуит.
Само с три телефонни разговора Джес успя да уреди полета и пътуването им. Освен с неограничени средства, тя разполагаше с достъп до ресурси, които преодоляваха всякакви закони. Дейвид не разпитваше за подробности.
Той скъса тънката станиолова опаковка и извади малка четка.
— Ще взема клетки от вътрешната страна на бузата ти с ей това.
Четчицата приличаше на бъркалка за коктейл — дълга бяла пластмасова клечка с плосък край, на който имаше няколко нареза, като изтъркан докрай гребен.
— Ще поставя твоята проба в шишенцето и ще я пратим на приятелите ти в Кеймбридж за сравнение с моята.
Когато й беше обяснил теста, с който искаше да потвърди, че имат далечна родствена връзка, тя го попита кой английски университет може да направи анализа. Дейвид избра Кеймбридж и Джес набра поредния телефонен номер. Комплектът за взимане на ДНК проба ги чакаше в хотел „Горинг“ в нощта, в която пристигнаха. Явно роднините й бяха отдавнашни благодетели на университета. Още от основаването му. През 1209 година.