— Сигурна ли сте, че не искате да подам жалба в полицията? — попита Сара.
— Сигурна съм — отговори твърдо Джудит. — Така ще загубим много време — и ваше, и мое, и на полицията. Уверявам ви, че този род нападения са нещо обичайно. Това е Лондон, тези хора често си набелязват възрастни хора, защото ни мислят за лесни жертви.
— Този път не са познали — Сара се усмихна.
Джудит вдигна издутата си торба.
— Мисля, че това е била целта на нападението. Опасявам се, че са разочаровани и тъжни. Аз тук не нося кралските съкровища. Няколко книги и бележници — това е.
— Вие учителка ли сте? — попита Сара с любопитство, като отхапваше от кифличката си. — Приличате на учителка. Поне такава учителка, каквато аз бих искала да имам — плахо добави тя.
— Писателка съм.
— Какви книги пишете?
— Детски книги. Такива, които едно време спадаха към жанра фентъзи, но сега ги отнасят към градското фентъзи. Обаче без вампири — добави тя с кратка усмивка. — Не се занимавам с вампири. — Джудит допи кафето си с една бърза глътка и се намръщи, когато стигна до горчивата утайка. — Така, сега вече е време да си вървя. — Тя стана бързо, изохка силно, защото тънката игла на болката прониза бедрото й. Джудит се отпусна отново на металния стол.
— Какво става? Да не са ви наранили? — Сара заобиколи масата и коленичи до стола й. — Да не би да са ви наранили?
Джудит Уокър мигаше, а от очите и се стичаха сълзи от болка, но тя поклати глава.
— Няма нищо! Честна дума! Изкуствената ми кост ми играе номера, нищо повече. Твърде дълго седях, това е.
Сара забеляза едно черно такси на улицата и вдигна ръка.
— Нека ви взема такси. — Тя подхвана внимателно старата жена и й помогна да се изправи.
— Ще се оправя! — настоя Джудит.
— Виждам!
Джудит искаше да я оставят на мира, искаше да си отиде у дома, да влезе в горещата вана и да изтрие спомените за голата глава. Тя и в момента усещаше неговите груби пръсти в косата си, чувстваше ги как стискат рамото й, как се впиват в ръката й. Джудит докосна разсеяно бузата си, там, където храчката му докосна кожата й. Знаеше защо бяха дошли при нея. Знаеше и какво искат. Знаеше също, че ще се върнат. Тя отново погледна към Сара и за миг торбата на земята до крака й изпусна лъч топлина.
Драматичното появяване на младата жена бе доста интересно съвпадение… но Джудит Уокър не вярваше в съвпадения. Според нея всичко бе предопределено от съдбата. Има някаква причина тази жена да я спаси. Джудит се протегна и докосна лекичко с пръсти дланта на Сара.
— Ще вземем такси до гарата. Скоро има влак за Бат6. После от гарата до моята къща е съвсем близо пеша. Вие нали ще дойдете с мен?
Синеоката жена кимна.
Сара Милър бе объркана. Събитията от последните два часа постепенно избледняваха в съзнанието й и подробностите се размиха като в отдавнашен сън.
Тя не беше сигурна как стана така, че сега седи в някакъв влак до човек, когото изобщо не познава. Сара погледна жената до себе си. Тя беше… на шестдесет? Седемдесет? Трудно беше да се каже. С тази сребърна коса, вчесана назад, откриваща челото и стегната на кок, с тези тънки разпилени кичури, виещи се около нежните й уши и падащи по високите й скули, тя се радваше на неостаряваща хубост, запазена за онези хора, които през живота си не са пипвали тежка работа.
Сара се зачуди защо точно тя трябваше да се притече на помощ на тази непозната жена.
Въпреки че завърши курс по самоотбрана — един неин приятел й каза, че това е мястото, където могат да се срещнат трезви мъже — Сара всъщност никога не беше прилагала тези си умения. Няколко седмици по-рано тя пресече улицата, за да не мине покрай петима юноши с бръснати глави, които ритаха едно индийче пред сергия за пържена риба и картофи. Сара беше човек, който целенасочено избягваше конфликтите.
— Как сте, добре ли сте? — попита внезапно възрастната жена.
Сара премигна объркано.
— Моля?
— Бяхте се загледали в мен, но мисълта ви беше далеч от тук.
— Извинете ме. Просто се чудех…
Възрастната жена продължи да я гледа, без да казва нищо.
— Такова нещо никога не ми се е случвало.
— Вие сте една много храбра млада жена.