Сара тъкмо се канеше да протестира, но в последния момент реши да замълчи.
— Можете да си вървите, но ще ви държа под око.
Сара поклати глава и бързо се обърна, преди възрастният мъж да види широката усмивка на лицето й. Тя задържа безстрастния израз на лицето си, докато бавно вървеше из външния офис под властния надменен поглед на госпожица Морган, племенница на Хинкъл и негова секретарка. Усмихваше се, докато крачеше по дългия ехтящ коридор. В момента, в който предаваше похвалата на Сър Саймън, Хинкъл имаше вид на човек току-що глътнал лимон. Първото нещо, което Сара трябва да направи, е да открие адреса на Сър Саймън и да му напише лично благодарствено писмо… Не, първото нещо, което ще направи, е да се свърже с Джудит Уокър и да й благодари, че се е обадила на един от старшите партньори. Вчера тя каза нещо на тема свързване с нейния началник, но Сара напълно бе забравила за това. Очевидно Джудит не беше.
Кабинката, в която Сара работеше заедно с още един младши счетоводител-ревизор, беше празна, а компютрите меко бръмчаха в иначе тихото помещение.
Тя потърси Джудит Уокър в интернет.
Излязоха десетки резултати. Всички обаче се отнасяха за нейните детски книги — приключенски разкази за младежката читателска аудитория заедно с редове от „Омагьосаната планина“ и „Мантията на вълшебника“ — които я бяха направили доста популярен автор. Адресът й естествено, не фигурираше никъде. По света има твърде много психари, които са готови на всичко, за да се домогнат до своето парче слава. Човекът, извършил погрома в дома на Джудит Уокър, може и да е бил един от нейните поклонници. И все пак, нима съществува човек, който да действа толкова разрушително? За Сара би било разбираемо, ако Джудит Уокър беше някоя рокзвезда или известна актриса, но тя беше една обикновена писателка за пораснали деца. Защо някой ще иска да й навреди?
Ако наистина иска, Сара беше сигурна, че ще намери адреса на Джудит, въпреки че в съзнанието й пропътуваното разстояние беше неясно и объркано. Тя помисли, че би могла да се опита да намери къщата й… но пък не беше напълно сигурна. А и винаги можеше да се свърже с издателя на Уокър, но беше малко вероятно хората от издателството да дадат адреса й, същото се отнасяше и за библиотеката, където е била предишния ден. В библиотеката сигурно имаха копие от избирателните списъци, съдържаща имената и адресите на хората, включени в тях, а Джудит беше казала, че е живяла в една и съща къща почти през целия си живот. Сара реши да отскочи до библиотеката през обедната почивка. Телефонът прекъсна мислите й.
— Ало?
— Бих искал да говоря с госпожа Сара Милър, ако обичате.
Сара моментално позна същия мъжки глас от преди малко.
— Вижте, аз не зная какви са тези шегички, но днес ми е изключително натоварен ден и бих ви била признателна, ако престанете да ме безпокоите.
— Госпожо Милър, уверявам ви, че не си правя никакви шеги с вас. И съм изключително разочарован, че все още сте на работното си място. Както вече казах, моите представители ще се обадят у вас по обяд. Според мен, ако тръгнете незабавно, все още ще имате време да ги хванете.
— Вие кой сте? Какво искате? — Сара почувства първите проблясвания на внезапен, неудържим страх и усети, че е разстроена и възбудена от зловещия тон на задоволство, промъкнал се в мъжкия глас.
— Искам онова, което ви е дала Джудит Уокър.
— Вече ви казах, че тя не ми е…
— Сладурче, недей да ме разочароваш! — В мистериозния баритон се промъкнаха нотки на заплаха.
12.
Обилна пот покри тялото на Сара Милър, когато хукна по улицата с маратонки, успокоена, че остави в офиса обувките си на високи токчета. Като гледаше накриво към безмилостното обедно слънце, тя махна с ръка на едно такси, което бързо се гмурна в застиналото на място автомобилно движение. След като седя в таксито на „Оксфорд стрийт“ десет безкрайни минути, безпокойството взе превес и тя най-ненадейно плати на слисания шофьор, изниза се от колата и хукна по улицата към станцията на метрото.
Безкрайното пътуване с метрото беше непоносимо. Във влака беше горещо, не достигаше въздух и вонеше на храна и смес от парфюми и немити тела. Въпреки че обикновено тя беше плах човек, усети, че гледа свирепо към музиканта-растафарианец7, който просеше някоя-друга лира, и че е съвсем категорично груба към някакъв корейски турист, облечен в грозна червена жилетка, който на развален английски се опитваше да помоли да го ориентират. На станция „Виктория“ Сара смени линията и бе принудена да стои права чак докато влакът не излезе извън чертите на града и не пое из предградията. Когато най-сетне си намери място, тя опря натежалата си глава о хладното стъкло и се загледа към пейзажа навън. Някъде дълбоко в съзнанието си Сара се бе самоубедила, че всичко това не е нещо кой знае какво, просто някакъв номер, на който никак не му беше времето, може и да беше някакъв извратен план, измислен от шефа й само и само да я уволни. И когато Хинкъл открие, че е излязла от работа, без да каже на никого, със сигурност ще я уволни. Само че гласът по телефона беше толкова спокоен, толкова настойчив и толкова смразяващ, че дълбоко в сърцето си Сара знаеше, че не е никакъв номер.
7
Растафарианци — членове на политико-религиозно движение сред черното население на Ямайка и няколко други страни, които почитат Хайле Селасие I, бивш император на Етиопия, под името му преди коронацията — Рас Тафари. — Б.пр.