— Мили Боже! Ти вземаш идиот номер едно с тебе — обърна се той към Макфийли. — Аз ще се занимавам с идиот номер две.
Светофарът светна зелено и Кубето натисна педала на газта.
— И да не изпуснете Милър! Господин Елиът ще бъде много разстроен.
— Не, не бихме искали да го разстройваме — Макфийли прехапа бузата си, за да скрие усмивката си.
Сара следваше табелките за гарата. Вървеше бавно, с наведена глава, като притискаше торбата до гърдите си и чувстваше как силно бие сърцето й о твърдия метал на меча. Тя спря за миг и изчака две бързащи ченгета да минат покрай нея. Сара не обърна внимание на линейката и патрулката, които профучаха по пътя с включени сирени, вероятно на път за дома на Джудит Уокър… Установи, че не иска да мисли за старата жена, за да не се връща към образа на жалкото същество в мазето. Изведнъж усети как очите й се наливат със сълзи и светът се разтваря в цветовете на дъгата. Сара замига, бистротата на погледа й се върна, а влагата се стече по бузите й. Тя вдигна очи, но никой не гледаше към нея, с изключение на едно малко детенце, което се държеше за ръката на майка си. Момчето й се усмихна, а липсващият му зъб разкриваше крехката му възраст и невинност. Тя му завидя. Момченцето я посочи с пръст, майката вдигна глава към нея, улови погледа на Сара, след което бързо се обърна — не искаше да се забърква.
Сара прокара ръка през очите си и внезапно осъзна как изглежда в действителност — разчорлена, със зачервени очи и мръсни дрехи. Тя беше просто една изгубена душа, една от хилядите, които бродеха по улиците. Само че беше по-изгубена от повечето.
През проблясващите сълзи Сара забеляза гарата и се запъти натам. От нея се искаше само едно — да предаде торбата на племенника на Джудит, нищо повече, а след това всичко щеше да свърши.
25.
Инспектор Тони Фулър бе хипнотизиран от кървавото петно на стъклото. Криминалистите се тълпяха по цялото местопрестъпление, но на него не му трябваше никаква модерна техника, за да е наясно, че ще открият отпечатъци на Сара Милър, частици от косата й и влакна от дрехите й по окървавения труп на Джудит Уокър.
— Изкарал съм целия си живот в полицията и досега не съм виждал нищо подобно — призна Фулър. — Виждал съм работата на Йоркширския изкормвач, участвал съм в специалния контингент в Щатите през седемдесет и четвърта да наблюдаваме пряко последиците от убийствата на Тед Бънди. Виждал съм китайски касапници и удари на мафията, виждал съм последиците от дейността на ямайските групировки за контрабанда на оръжие и наркотици, зачиствал съм след бомбените атентати на ИРА… но такова нещо като тази нещастна жена никога не съм виждал. Колко ли е страдала?
Виктория Хийт отпи голяма глътка от бутилката с минерална вода в опит да отмие гнусния вкус в устата си. Тя беше служител на полицията едва от седем години и си мислеше, че за това време е видяла всичко. Беше само няколко години по-голяма от Милър, но двете стояха от противоположните страни на закона, на нравствеността, на човечността. Защото който и да е сторил това с Джудит Уокър, явно беше завършен психопат.
— Какви биха били мотивите на един човек да извърши нещо такова? — попита тихо тя. — Това не е човешко!
— Точно така — Тони пое въздух. — Нечовешко е! След известно време убиецът престава да мисли за своята жертва като за човек. За него той става просто предмет. — Комисарят се протегна и сложи ръката си от вътрешната страна на стъклото на колата, докато тя съвпадна с кървавия отпечатък от другата страна. — Веднъж усетили вкуса на убийството, те вече не могат да спрат. Колкото по-необуздан става убиецът, толкова по-жестоки стават убийствата.
— Но Милър имаше такъв… такъв нормален вид.
Фулър изсумтя.
— И Тед Бънди също. Виждал съм резултата от една от неговите убийствени забави. Нападнал четири спящи момичета във Флоридския щатски университет — пребил две от тях със сопа, бил другите две, докато станали почти неразпознаваеми. След един час в някакъв апартамент на две-три пресечки оттам пребил още едно момиче, докато не станало на кайма. И при това всеки, който го познаваше, говореше колко прекрасно момче бил.
— Точно като Милър — измърмори Виктория.
— Точно като Милър — съгласи се Фулър. — Поне делото би трябвало да бъде сравнително леко. Хванахме я на местопрестъплението — с оцапани в кръв ръце. — Той направи гримаса, иронията му бе неволна. — Не биваше да става това — каза тихо той, като слезе от колата. — Не биваше да я оставяме сама в болницата.