Елиът отиде до „Скарсдейл Вилас“ с буса на Кубето. Не смяташе да рискува някой да види в собствената му кола близо до мястото, където ще бъде извършено убийство. Той беше облечен във военна униформа за учения, от излишъците, които обикновено отиват на разпродажба, и евтини маратонки, а преди да се качи в буса, си сложи тънки хирургически ръкавици. Даже ако нещо тръгне не както трябва и някой го забележи, той имаше желязно алиби — играл е „Тексас холдем“8 с приятелчетата си в Челси — трима напълно солидни граждани ще потвърдят факта, че тази вечер е спечелил мизата и е поръчал бутилка седемнадесетгодишен бърбън, за да го отпразнува.
Робърт Елиът беше човек, който не вярва в късмета.
Единствените хора, които знаеха къде е, бяха двамата му съучастници — Кубето и един млад мулат с празен поглед на име Карл, за когото Елиът подозираше, че е роб или любовник на Кубето, а може би и двете. В случай на необходимост Елиът щеше да се отърве и от двамата без всякакво колебание — самоубийство на любовници. Полицията нямаше да си направи труда да разследва случая.
— Вие сте в добра форма, господин Елиът — каза Кубето, като наблюдаваше тънката усмивка по устните на дребния мъж.
— Очаква ни една забавна вечер — измърмори Елиът, като не откъсваше поглед от номерата на редицата къщи.
Улицата беше тиха, така че не трябваше да оставят Оуен да се разпищи.
— Влизате бързо и се оправяте с него — нареди той, докато бусът бавно се движеше по улицата, за да не привлича внимание. — Ние търсим торбата, която Милър му е дала, и меча. След това ще видим каква друга информация ще успеем да измъкнем от него.
— Откъде знаете, че Милър е била тук, господин Елиът? — попита тихо Кубето.
Робърт Елиът се ухили.
— Имам си източници на информация.
35.
Оуен Уокър се беше облегнал на касата на вратата, посръбваше чая си „Ърл Грей“, който току-що си направи, и гледаше към торбата, която му връчи един напълно непознат човек с трескав поглед. Торбата все още седеше на пода, където я остави момичето. Почти се изкушаваше да се свърже с полицията, но отхвърли тази мисъл като абсурдна. Какво да им каже — „едно крайно изтощено момиче ми донесе пратка от леля ми“? Опита се да се свърже с леля си, но телефонът й постоянно даваше заето, което беше леко странно, предвид късния час. Но той знаеше, че леля му често пъти работи до късно през нощта. Един бегъл поглед в съдържанието на торбата му показа, че е пълна с ръкописи и няколко стари писма. Защо леля му ще му изпраща тази торба с хартия? И защо не е използвала обикновена поща? Всичко това изглеждаше твърде тайнствено. Може би леля му започва да сдава багажа. Тя прекарваше дни и нощи в един измислен свят и беше просто въпрос на време да изгуби всяка връзка с действителността.
Оуен сложи чашата на масата и потъна в очукания фотьойл с леко чувство на вина и угризение на съвестта. Кога за последен път ходи да види леля си?
Оуен се пресегна за телефона и натисна бутона за повторно набиране. Моментално прозвуча сигнал „заето“. Той се намръщи. Дано набира грешен номер. Той провери номера в своето „Блекбъри“, след това набра отново. Отново даваше „заето“.
Той погледна часовника на стената. Десет и четиридесет и пет. Набра номера отново. Пак заето, но сега започваше да си мисли, че може би е повреден. Леля му имаше и мобилен телефон, но той знаеше, че няма смисъл да й звъни на него — тя рядко го включваше.
Оуен отново погледна стенния часовник. Ще й се обади сутринта отново и ако пак дава „заето“, ще вземе първия влак за Бат.
Оуен се канеше да се пресегне за торбата на леля си, когато чу стъпки по стълбите отвън. Някаква сянка мина покрай прозореца, после втора и трета.
Оуен Уокър надникна през пердето. Пред прозореца му стояха трима мъже — един с бръсната глава, един по-млад мъж с много късо подстригана коса и един нисък и пълен. Той видя как дебелият се пресяга да натисне звънеца и забеляза пръстена с печат на малкия му пръст… и тогава си даде сметка, че пръстенът се вижда неясно, шарката е размита и той знаеше защо — беше гледал достатъчно серии на „Закон и ред“. Ниският човек носеше хирургически ръкавици с телесен цвят.