— Предлагате, значи, направо да я зарежем, така ли?
— Не, не казвам подобно нещо — възрази Комацу, докато триеше отстрани носа си. — Имам нещо друго предвид за тази повест.
— Нещо друго предвид — повтори Тенго. Но и долови нещо злокобно в тона на Комацу.
— Според теб следващата й творба ще е достатъчно силна, за да спечели наградата — рече Комацу. — И това ми звучи съблазнително. Огромно щастие е за един редактор да извае през годините някой млад писател. Страшно вълнуващо е да гледаш ясното небе и да откриеш пръв нова звезда. Но да ти кажа честно, Тенго, не вярвам това момиче да носи у себе си следваща творба. Не искам да се хваля, но си вадя хляба в този бизнес вече двадесет години. Видял съм да се явяват и изчезват всякакви писатели. И ако съм успял да науча нещо, то е да правя разлика между онези пишещи, които носят и следваща творба у себе си, и онези, които не я носят. Та мен ако ме питаш, у това момиче втора творба няма. И следващата й творба няма да успее, и третата, и четвъртата, и така нататък. Като начало погледни й стила. Колкото и труд да положи, няма да успее да го промени. Изключено е. Няма да се промени поради една-единствена причина, а именно че самата авторка не се интересува от това що е стил: нито проявява намерение да се научи да пише добре, нито желае да подобри писането си. Хубавият стил се постига по два начина: или писателят притежава вроден талант, или е готов да работи до смърт, за да го постигне. А тази Фука-Ери не принадлежи на нито един от двата типа. Не знам защо, но просто не проявява никакъв интерес към стила като такъв. Притежава обаче нещо друго: желанието да разкаже една история. И то — отявлено желание. Това й признавам. И дори в този си суров вид желанието й те е засмукало, Тенго, а успя и мен да ме накара да прочета целия й ръкопис. Което само̀ по себе си може и да е внушително. Но не означава, че я чака някакво бъдеше в белетристиката. Абсолютно. Съжалявам, ако те разочаровам, но това е откровеното ми мнение.
Тенго се принуди да признае пред себе си, че Комацу е до голяма степен прав. Ако не друго, човекът притежаваше поне здрав редакторски инстинкт.
— Но това не пречи да й се даде някаква възможност, надявам се? — попита Тенго.
— В смисъл: за я хвърлим във водата, пък ако се удави — удави се?
— И така може да се каже.
— Прекалено много народ съм изподавил досега. Нямам желание да гледам как още някой се затрива.
— Дори и аз ли?
— Ти поне имаш волята да се трудиш упорито — каза внимателно Комацу. — И, доколкото усещам, не пестиш усилия. Когато става дума за писане, си съвсем скромен. Защо ли? Защото обичаш да пишеш. Точно това ценя у теб. За някой, който се стреми да стане писател, това е най-важното качество.
— Макар да не е достатъчно само̀ по себе си.
— Само̀ по себе си — не е, разбира се. Нужно ти е и онова „нещо специално“, онова неопределимо качество, което не мога точно да опиша. Но то е онази част от белетристиката, която поставям над всичко останало. Нещата, които са ми съвсем ясни, изобщо не ме вълнуват. Съвсем естествено. Всичко е много просто.
Тенго се умълча за малко, после попита:
— Значи творбата на Фука-Ери притежава нещо, което не разбирате напълно?
— Естествено, че да. У нея има нещо важно. Не мога да посоча какво точно, но че го притежава — няма две мнения. Усетил си го и ти, долавям го и аз. Видимо е за всички, като дим от огън в безветрен ден. Но каквото и да притежава, Тенго, тя вероятно няма да може да го носи сама.
— В смисъл, че ако я хвърлим във водата, ще се удави ли?
— Именно.
— И затова не желаете да я включите в краткия списък.
— Точно така. — Комацу изкриви устни и кръстоса ръце върху масата. — С което стигаме до една точка в разговора ни, когато ще трябва много да внимавам в изразите си.
Тенго взе чашата си от кафе и се втренчи в останалата на дъното локвичка. Остави чашата. Комацу продължаваше да мълчи. Тенго попита:
— На този етап ли ще разбера какво имате предвид под „нещо друго“?
Комацу присви очи като учител, възхитен от най-добрия си ученик. Бавно кимна:
— Точно така.
У този човек, Комацу, имаше нещо непроницаемо. Изключено бе по изражението или по тона му да се познае какво мисли или чувства. А и самият той, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да озадачава околните. Веднага личеше, че има много бърза мисъл. Че е от хората, които притежават свое вътрешно чувство за логика и вземат решения, без да се интересуват от чуждото мнение. Не обичаше безсмислените интелектуални фойерверки, но се усещаше, че е чел страшно много и че знанията му са хем обширни, хем задълбочени. При това не ставаше дума за обикновено знаене на факти: човекът притежаваше интуитивно око както за хората, така и за книгите. В това отношение голяма роля играеха и предварителните му нагласи, но за Комацу предварителната нагласа бе важна съставна част от истината.