Никога не се изразяваше пространно и мразеше многословните обяснения, но при нужда умееше да излага възгледите си логично и точно. Ако трябваше, можеше да е и доста язвителен и да нацели бързо и безмилостно най-слабата точка на противника. Имаше си здраво изградени убеждения както за хората, така и за книгите; творбите и индивидите, които не понасяше, бяха далеч по-многобройни от онези, които търпеше. И, което не е никак изненадващо — много повече хора го мразеха, отколкото имаха добро мнение за него. А той точно това целеше. Според Тенго Комацу обичаше самотата. И, изглежда, изпитваше удоволствие от откритата омраза. Комацу бе твърдо убеден, че проницателната мисъл никога не е рожба на комфортния живот.
Четиридесет и пет годишният Комацу бе с шестнадесет години по-възрастен от Тенго. Предан редактор на литературни списания, успял бе да си завоюва реномето на една от водещите личности в тази област, но никой нищо не знаеше за частния му живот. Постоянно се срещаше с хора по работа, но никога не говореше на лични теми. Тенго нямаше ни най-малка представа къде се е родил и израснал Комацу, нито къде живее. През всичките им продължителни разговори никога не бе ставало дума за подобни неща. Хората се чудеха как може чепата личност като Комацу да придумва писателите да му поверяват ръкописите си, след като очевидно нямаше никакви приятели и се отнасяше единствено с презрение към литературния свят. Но факт е, че с течение на годините бе привлякъл почти без усилия към списанието си творби от прочути писатели и че доста от броевете дължаха съдържанието си тъкмо благодарение на неговия труд. Така че, колкото и да не го обичаха, хората го уважаваха.
Мълвата гласеше, че докато следвал в престижния литературен факултет на Токийския университет през 60-те години, Комацу бил сред ръководителите на масовите протести на левицата срещу американо-японския договор за сигурност. Че бил близо до състудентката си Мичико Канба, когато полицаите я убили9, и че самият той бил тежко ранен. Никой не можеше да гарантира истинността на тези истории, но у Комацу имаше нещо, което ги караше да звучат достоверно. Беше длъгнест мъж с прекомерно голяма уста и подчертано малък нос. Дългите му крайници и покафенелите от никотина пръсти му придаваха вид на провалил се революционер интелектуалец от руски роман от деветнадесети век. Когато се усмихнеше, което рядко се случваше, правеше го с цялото си лице. Не че в такива моменти изглеждаше особено щастлив; приличаше по-скоро на стар магьосник, хихикащ, преди да разкрие някое злокобно предсказание. Чист и прилично спретнат, винаги ходеше със сако от туид, бяла или бледосива памучна риза без вратовръзка, сив панталон и велурени обувки — „униформа“, която трябваше да обяви на цял свят, че облеклото ни най-малко не го вълнува. Тенго си представяше, че гардеробът на Комацу съдържа половин дузина старателно изчеткани сака от туид с по три копчета, почти неразличаващи се по материя, цвят и десен. Сигурно Комацу си ги номерираше с етикети, за да не ги бърка.
Фината твърда коса на Комацу бе взела леко да сивее над челото. На слепоочията бе разрошена и достатъчно дълга, че да покрива ушите му. Винаги имаше една и съща дължина, сякаш бе пресрочил с една седмица посещението си при бръснаря, и Тенго така и не успяваше да си обясни тази й способност. От време на време очите на Комацу придобиваха някакво остро сияние, като блещукащи на зимното небе звезди. А млъкнеше ли по някаква причина, мълчанието му можеше да се сравни със скала на обратната страна на Луната. Лицето му се лишаваше от всякакво изражение и тялото му сякаш се вледеняваше.
Тенго се беше запознал с Комацу преди пет години, когато го включиха в краткия списък на кандидатите за награда за нов писател, давана от списанието на Комацу. Редакторът му го беше поканил да си поприказват. Срещнаха се в едно кафене в Шинджуку (същото, в което седяха и в момента). Тогава Комацу бе казал на Тенго, че няма начин неговата творба да спечели наградата (и се беше оказал прав). Но че лично на него сюжетът му харесал. „Не очаквам благодарности, но почти никому не казвам подобно нещо“, каза тогава Комацу. (И Тенго щеше да се убеди, че това наистина с така.) „Поради което държа да прочета следващия ти разказ, преди да си го показал на някой друг.“ Тенго му обеща точно така да постъпи.
9
Мичико Канба — загинала на 15 юни 1960 г. в сблъсък с полицията пред сградата на японския парламент (Диетата). — Б.пр.