И както му минаваха през главата тези мисли, изведнъж му се прищя да си поговори по телефона с по-възрастната си приятелка — за каквото и да било: за проблемите й около отглеждането на децата, за рейтинга на правителството на Накасоне, за всичко друго. Просто искаше да й чуе гласа. А ако можеше, и да се срещне веднага някъде с нея и да правят секс. Но беше изключено да й звъни у дома й. Ами ако вдигнеше съпругът й? Или някое от децата? Досега нито веднъж не й се беше обаждал. Това бе едно от правилата, които бяха установили.
Поръча си втори джин с тоник и докато го чакаше, си се представи как се носи с малка лодка надолу по бързея. Как го беше казал Комацу по телефона? „Стигнем ли веднъж водопада, ще направим величествен скок!“ Можеше ли обаче Тенго да се довери изцяло на думите му? Нямаше ли Комацу да скочи върху някоя удобно появила се скала тъкмо преди да стигнат ръба на водопада? „Извинявай, Тенго, щеше да му рече, но се сетих, че не съм свършил една работа. Оставям те да се оправяш сам оттук нататък.“ И величественият скок ще остане единствено за Тенго. Никак не беше изключено. Напротив, съвсем вероятно си беше.
Прибра се, легна си и засънува. Отдавна не му се беше случвал толкова ярък сън. Самият той беше парченце от някакъв гигантски пъзел. Но вместо формата му да е постоянна, все се менеше. Така че не можеше никъде да си намери място. Докато се напъваше да открие къде да се намести, му зададоха и определено време, през което да събере разпилените страници на една партитура за тимпани. Буен вятър ги носеше във всички посоки, той се щураше и ги грабеше страница по страница, проверяваше номера на всяка и я подреждаше, а през това време тялото му се менеше като амеба. Ситуацията нямаше овладяване. В един момент се появи Фука-Ери и го грабна за лявата ръка. Формата на Тенго престана да се променя. Вятърът утихна и престана да пилее страниците на партитурата „Уф, олекна ми!“, рече си Тенго, но в този миг времето му започна да изтича. „Това е краят“, прошепна Фука-Ери в ухото му. Както винаги, само едно изречение. Времето спря и светът свърши. Земята бавно спря да се върти и всички звуци и светлината изчезнаха.
Когато се събуди на следващата сутрин, светът си беше на място и нещата вече се движеха напред като огромния кармичен кръг в индуската митология, който мачка всичко живо по пътя си.
Седемнадесета глава
(Аомаме): Независимо дали сме щастливи, или не
През следващата нощ Аомаме излезе на балкончето да се убеди, че на небето отново има две луни. По-голямата си беше нормалната луна. Но бе обгърната в загадъчна бяла пелена, сякаш току-що се е промушила през планина от пепел, но извън това си беше старата й познайница — онази, на която Нийл Армстронг бе направил своята малка крачка, но и голям скок37 през горещото лято на 1969-а. А до нея висеше по-малката зелена разкривена луна, присламчила се като недорасло детенце.
Нещо става с мозъка ми, рече си Аомаме. Луната винаги си е била една и трябва и сега да е една. Ако броят на луните изведнъж се е увеличил на две, трябва да причини и видима промяна в живота на Земята. Най-малкото щеше да настъпи значителна промяна в приливите и отливите, която би създала всеобщ смут. Няма начин да съм пропуснала да го забележа. Тук става дума за нещо много по-различно от това да не забележиш нещо във вестника. Ами ако не е толкова различно? Мога ли да го заявя със стопроцентова сигурност?
За известно време Аомаме се смръщи. Странни неща стават около мен тези дни. Светът си върви, без аз да го съзнавам, все едно си играем на оная игра, в която всички могат да мърдат само докато очите ми са затворени. Тогава може да не ми се струва толкова странно, че в небето висят една до друга две луни. Предполагам, че в един момент, докато мозъкът ми е спял, мъничката се е пръкнала отнякъде из пространството и е решила да се настани в гравитационното поле на Земята, все едно е далечна братовчедка на нашата луна.
Полицаите получават нови униформи и нови пистолети. Полицията и група екстремисти водят щура битка в планините на Яманаши. Всичко това е станало, без аз да го усетя. В печата излиза информация и за това, че САЩ и СССР изграждат съвместна лунна база. Дали пък няма някаква връзка между тази база и увеличението на броя на луните?
37
С думите „Една малка крачка за човека — един голям скок за човечеството…“ на 21 юли 1969 г. Армстронг оставя първите човешки следи по повърхността на Луната. — Б.пр.