Аомаме се разрови в паметта си дали пък не е мяркала нещо за нова луна в периодичното течение на четения в библиотеката вестник, но не можа да се сети за нищо.
Много жалко, че нямаше и кого да попита за тия работи. Нито се сещаше кого да попита, нито как. Нима може да се изтъпани с въпроса: „Ей, според мен на небето има две луни. Би ли погледнал вместо мен?“. Ама че глупав въпрос, независимо от обстоятелствата. Ако броят на луните наистина се е увеличил на две, щеше да е странно, че не е чула. А пък ако луната си е една, ще си помислят, че е откачила.
Отпусна се на алуминиевия стол и качи крака върху парапета на балкона. Обмисли десет различни начина за задаване на въпроса, дори произнесе някои от тях на глас, но й прозвучаха не по-малко тъпо от първия. О, майната му! Цялата ситуация противоречи на здравия разум. И очевидно не се поддава на смислен въпрос.
Реши да остави засега настрана въпроса с втората луна. Ще изчакам да видя какво ще стане. На този етап не ми създава никакви практически затруднения. И ако не я гледам, току-виж в един момент изчезнала.
Следващия следобед отиде в спортния клуб в Хироо, проведе две занимания по бойни изкуства и един частен урок. От рецепцията я изненадаха със съобщение от вдовицата от Адзабу, която искаше да я види, когато е свободна.
Както винаги, телефона вдигна Тамару. И й обясни, че вдовицата питала дали Аомаме ще може да мине покрай нея на другия ден. За обичайната програма плюс лека вечеря.
Аомаме отговори, че ще дойде след четири и с най-голямо удоволствие ще вечеря с вдовицата. Тамару потвърди часа, но преди да затвори, Аомаме го попита дали напоследък е виждал луната.
— Коя луна? — каза Тамару. — Оная горе на небето ли?
— Да, за нея говоря.
— Не си спомням съзнателно да съм я гледал напоследък. Защо? Какво й има на луната?
— Нищо — отвърна Аомаме. — Добре, до утре след четири.
Тамару се поколеба за миг, преди да остави слушалката.
И през тази нощ луните бяха две, и двете на по два дни след пълнолунието. Аомаме държеше чаша бренди в ръка и не откъсваше поглед от двете луни — голямата и малката, — сякаш бяха някаква неразгадаема загадка. И колкото повече ги гледаше, толкова по-мистериозно и се струваше съчетанието. Защо не можеше да зададе директно на луната въпроса: „Ти откъде я измисли тая твоя малка зелена приятелка?“! Но луната нямаше да я удостои с отговор.
Луната бе наблюдавала отблизо Земята по-дълго, отколкото всеки друг. И сигурно е била свидетел на всичко случващо се. Но луната немееше; нищо не разправяше. Само си наблюдаваше хладнокръвно и обгръщаше тежкото минало по свой си начин. На луната нямаше нито въздух, нито вятър. Вакуумът й беше идеален за запазването на спомените непокътнати. Никой не бе в състояние да отключи сърцето й. Аомаме вдигна чашата си към нея и я попита:
— Лягала ли си наскоро с някого в обятията ти?
Луната не й отговори.
— Имаш ли си приятелки? — попита.
Луната не й отговори.
— Не ти ли писва понякога да живееш така хладнокръвно?
Луната не й отговори.
Както винаги, отвори й Тамару. И веднага се похвали.
— Снощи видях луната!
— Наистина ли? — рече Аомаме.
След като ме попита, взех да се чудя. Отдавна не се бях спирал да я погледна. А е много красива. И действа успокояващо.
— Ти с любовника си ли беше?
— Точно така — каза Тамару и почука отстрани носа си в смисъл „между нас да си остане“. — Да не й става нещо на луната?
— Нищо й няма — отвърна Аомаме, после предпазливо добави: — Само дето аз, нали разбираш, нещо и се притеснявам напоследък.
— Без никаква причина?
— Нищо конкретно — каза Аомаме.
Тамару кимна, без дума да каже. Изглежда, си вадеше някакви свои си изводи. Такива като него не се доверяват на нищо, в което няма логика. Така че, вместо да разпита по-нататък Аомаме, взе, че я отведе с остъклената зала. Вдовицата, по жарсен спортен екип, седеше на стола си, зачетена в някаква книга, и слушаше „Лакриме“ на Джон Доулънд38 — любимата й инструментална пиеса. Аомаме я бе слушала многократно и знаеше мелодията й.
— Извинявай за късното обаждане — каза вдовицата. — Но този отрязък от време ми се освободи едва вчера.
38
Джон Доулънд (1563–1626) — английски ренесансов композитор, певец и изпълнител на лютня, най-известен с инструменталната си творба Lachrimae, или „Седем сълзи“. — Б.пр.