Тенго благодари на Комацу за добрата вест и с облекчение затвори телефона. Поне първото препятствие бяха успели да преодолеят. Лошото е, че нямаше представа колко още препятствия им остават.
На другия ден във вечерните вестници се съобщаваше за пресконференцията. Тенго купи четири различни вестника на гарата на излизане от школата по зубрене и взе да ги чете, след като се прибра у дома. И четирите пишеха горе-долу едно и също. Нито един от репортажите не бе кой знае колко дълъг, но в сравнение със стандартната дописка от пет реда отразяването на събитието можеше да се нарече безпрецедентно. Както бе предрекъл Комацу, медиите бяха скочили при вестта, че наградата се дава на седемнадесетгодишно момиче. Всички споменаваха, че четиричленното жури е било единодушно в избора си само след петнадесетминутно заседание. И че това само̀ по себе си било необичайно. Нямало друг случай да се съберат в една стая четирима писатели с раздуто его и да изразят едно и също мнение по нещо. Творбата вече причинявала малка сензация в издателската индустрия. След церемонията по награждаването в същата хотелска зала се провела и пресконференция, на която победителката отговаряла „ясно и щастливо“ на репортерските въпроси, съобщаваха вестниците.
На въпроса „Възнамерявате ли да пишете и в бъдеще?“ отговорила: „Прозата е само една от многото форми на себеизраз. И просто така се случи, че в конкретния случай прибягнах до нея, но не мога да кажа отсега коя форма ще използвам в бъдеще“. Тенго не можеше да повярва, че Фука-Ери наистина е произнесла такива дълги изречения. По-скоро репортерите са ги сглобили от подадените им фрагменти, запълнили са дупките и са им придали вид на завършени изречения. Но пък, от друга страна, току-виж се окаже, че самата Фука-Ери е говорила точно по такъв начин. По отношение на Фука-Ери нищо не се знаеше с абсолютна сигурност.
Запитана коя е любимата й литературна творба, Фука-Ери, разбира се, отговорила: „Сказание за Хейке“. Един репортер я помолил да укаже конкретно коя част, в отговор на което тя му изрецитирала по памет любимия си откъс, което продължило цели пет минути и било последвано от пълно мълчание. За щастие (според Тенго), никой не я беше попитал за любимата й песен.
В отговор на въпроса „Кой най-много се зарадва, че получавате наградата «Нов писател»?“, тя дълго се замислила (Тенго много лесно си представи сцената) и накрая отговорила: „Това си е моя тайна“.
Доколкото можеше да се съди от вестникарските репортажи, Фука-Ери не бе дала нито един неверен отговор на зададените й въпроси. Снимката й бе излязла и в четирите вестника, по-красива дори от онази Фука-Ери в спомените на Тенго. Понеже, докато разговаряше лично с нея, вниманието му се отклоняваше от лицето към жестовете, към изражението, към изричаните от нея думи; едва сега, докато я гледаше на снимка, има̀ възможност да осъзнае наново каква красавица е тя наистина. Дори на дребните вестникарски снимки от пресконференцията (от които си личеше, че наистина се беше явила по същия тънък пуловер) лицето й излъчваше забележимо онзи мек блясък — вероятно него имаше Комацу предвид, когато му беше казал: „Има у нея някакво излъчване; личи си, че не е обикновен човек“.
Тенго прибра вечерните вестници, влезе в кухнята и докато пиеше бира от един кен, си сготви проста вечеря. Пренаписаната от него творба бе спечелила с единодушно решение на журито, привлякла бе голямо внимание и малко й трябваше, за да стане бестселър. От мисълта се почувства доста особено. Хем му се щеше просто да отпразнува събитието, хем изпитваше определено притеснение и несигурност. Хем очакваше всичко това да се случи, хем се питаше наистина ли е хубаво, че нещата се развиват така благоприятно.
Още докато готвеше вечерята, забеляза, че апетитът му се е изпарил. Преди беше гладен, но вече не му се ядеше нищо. Покри полусготвената храна с прозрачно фолио и я остави да поизстине, преди да я прибере в хладилника. После седна на един кухненски стол и продължи да си допива бирата, втренчен в стенния календар. Подарили му го бяха от банката и беше пълен със снимки на планината Фуджи. Тенго през живота си не се беше качвал на Фуджи. И на Токио Тауър39 не се беше качвал, нито на някой небостъргач. Високите места просто не го привличаха. Вероятно понеже цял живот бе ходил със забоден в земята нос.
Предсказанието на Комацу се сбъдна. Списанието с „Въздушната какавида“ на Фука-Ери почти се разпродаде още през първия ден и много бързо изчезна от книжарниците. Поначало не се предполага едно литературно списание да се разпродаде. Издателите им поемат редовно месечните загуби с пълното съзнание, че истинската им задача е да изнамират и публикуват белетристика, която впоследствие ще се събере и продава в твърди корици, а освен това и да откриват чрез провежданите от тях конкурси многообещаващи млади писатели. Никой не очаква едно такова списание да се продава и да носи печалба. Тъкмо по тази причина самата вест, че литературно списание се е разграбило, привлече не по-малко внимание, отколкото ако в Окинава бе завалял сняг (макар самият факт, че се е разпродало, да не повлия ни най-малко на поредното му приключване на загуба).
39
Изградена по модел на Айфеловата и открита през 1958 г., Токийската кула е висока 333 м. (с 13 м. повече от своя първообраз). — Б.пр.