Чрез умело подреждане на часовете си в школата Тенго си създаваше възможност да си седи у дома четири дни в седмицата. Вече седма година преподаваше в една и съща школа и се радваше на голяма популярност сред учащите, понеже умееше да преподава кратко и ясно и отговаряше моментално на всички въпроси. Тенго сам се чудеше на красноречието си. Обясненията му бяха находчиви, гласът му — пробивен, чувството му за хумор — на място. А той открай време смяташе, че не го бива да говори пред хората и дори сега често не намираше подходящите думи при разговор лице в лице. Попаднеше ли в малка група, възприемаше чисто слушателска роля. Но пред един многоброен клас мозъкът му се избистряше и бе в състояние да говори продължително с лекота. Личният му преподавателски опит подсили още повече убеждението му, че човекът е неразгадаемо същество.
Не можеше да се каже, че е недоволен от заплатата си. Не бе никак висока, но пък школата плащаше според способностите. Периодично учениците атестираха преподавателите си, чието възнаграждение зависеше силно от тази оценка. Школата се боеше да не загуби най-добрите си учители (факт бе, че Тенго вече имаше няколко оферти от различни „ловци на глави“). В нормалните училища такива неща не ставаха. Там заплатата се определяше от трудовия стаж, частният живот на учителя бе под контрола на администрацията и никой не обръщаше внимание на способностите и популярността на човека. Така че всъщност за Тенго бе удоволствие да преподава в школата за зубрене. Повечето му ученици имаха една-единствена цел — да се подготвят за кандидатстудентските изпити — и посещаваха часовете му с ентусиазъм. А учителят имаше една-единствена задача: да обучи своите ученици. Всичко това съвпадаше напълно с желанията на Тенго. Нито веднъж не му се бе налагало да се разправя с недисциплиниран ученик или с нарушител на школския правилник. От него не се искаше нищо друго, освен да се яви в класната стая и да научи присъстващите как да решават математически задачи. А на Тенго му се удаваше съвсем естествено боравенето с абстрактни понятия с помощта на математическия инструментариум.
Когато си останеше у дома, Тенго обикновено пишеше от мига на ставането сутрин до свечеряване. Нищо друго не бе нужно на щастието му освен писалката му „Мон Блан“, синьото мастило и стандартните страници за ръкописи — листа, разграфени на 400 празни квадратчета, готови да приемат 400 йероглифа. Омъжената му приятелка го посещаваше веднъж седмично следобед. Сексът с десет години по-възрастната от него омъжена жена бе освободен от всякакъв стрес и напълно го задоволяваше, понеже не можеше да доведе до нищо. Щом започнеше слънцето да залязва, излизаше на дълга разходка, а след залез-слънце сядаше да чете някоя книга, докато слушаше музика. Изобщо не гледаше телевизия. Явеше ли се инкасатор от Ен Ейч Кей изтъкваше му факта, че не притежава телевизор, и учтиво отказваше да плати. „Наистина нямам. Влезте и сам се убедете“, казваше, но инкасаторът така и не влизаше. Беше им забранено.
— Наумил съм си нещо много по-голямо — каза Комацу.
— По-голямо?
— Много по-голямо. Защо да се задоволяваме с дреболии като наградата за нов писател? Като ще е гарга, да е рошава, както се казва.
Тенго млъкна. Нямаше понятие накъде върви мисълта на Комацу, но усещаше някаква тревога.
— Наградата „Акутагава“12! — обяви Комацу след моментна пауза.
— Наградата „Акутагава“? — повтори бавно Тенго, сякаш изписваше думите с едри йероглифи върху мокър пясък.
— Тенго, ама ти съвсем си се отделил от този свят! Говоря ти за наградата „Акутагава“! Мечтата на всеки млад писател! Огромни вестникарски заглавия! Телевизионни новини!
— Чакайте! Изгубих нишката на мисълта ви. Все още ли става дума за Фука-Ери?
— Естествено: за Фука-Ери и „Въздушната какавида“. Не си спомням да сме говорили за друго.
Тенго прехапа устна и се напъна да проумее смисъла на изречените от Комацу думи.
12
Наградата в памет на „бащата“ на японския кратък разказ Рюносуке Акутагава (1892–1927) е основана през 1935 г. и се присъжда два пъти в годината (януари и юли) от Дружеството за насърчаване на японската литература за най-добра литературна творба, публикувана от нов или начинаещ автор във вестник или списание. Поради медийното внимание „Акутагава“ е най-престижната литературна награда в страната (джобен часовник и един милион йени) и обикновено се печели от разказ или повест, а не от роман. — Б.пр.