— Казахте ли нещо, госпожо?
— Яначек. Авторът на музиката.
— Не съм го чувал.
— Чешки композитор.
— Бре-бре! — рече водачът, очевидно впечатлен.
— Това такси ваше ли е? — попита Аомаме с надеждата да смени темата.
— Да — отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: — Изцяло мое. Второто ми е.
— Страшно удобни седалки.
— Благодаря, госпожо. — И като извърна леко глава към нея, попита: — Бързате ли, между другото?
— Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.
— В колко ви е срещата?
— В 4:30 — отвърна Аомаме.
— Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.
— Толкова ли е сериозно задръстването?
— Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.
Стана й любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радиостанция, за да чуе последните новини.
— Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? — попита Аомаме.
— На тия по радиото не им вярвам — отговори с глух глас шофьорът. — Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които й отърват. За да знае точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.
— И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?
— Още куп време — кимна шофьорът. — Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?
Аомаме се позамисли, преди да отговори:
— Много. Ще ме чака един клиент.
— Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.
Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото й чанта. И дланите й се поизпотиха.
— Какво бихте ме посъветвали да направя? — попита.
— Тук, на естакадата, нищо не можете да направите… поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.
— Кой е следващият изход?
— Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.
Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото й безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?
Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.
— На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой — каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. — Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?
— Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?
Хвърли й кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше светлината, Аомаме не успя да разчете изражението му.
— Абе, колкото до начин — все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо… крайно.
— В какъв смисъл крайно?
— Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.
Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.
— Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? — посочи с пръст. — Ей там, до рекламата на бензиностанциите „Есо“.
Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво4 от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“. Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на „Есо“, изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.