— Може. Тя открай време си е завеяна. Ще я изчакам още малко. Нали нямате нищо против да си правим компания през това време? Или предпочитате да сте сам?
— О, не, ни най-малко — каза мъжът, при все че звучеше колебливо. Смръщи вежди и внимателно я огледа, сякаш оценяваше вещ, предложена му като обезпечение срещу заем. Изглежда, имаше съмнения, че е проститутка. Аомаме обаче очевидно не беше проститутка. Онзи се поотпусна и свали леко гарда.
— Тук в хотела ли сте отседнали?
— Не. От Токио съм — завъртя глава тя. — Просто тук си направихме среща с приятелката ми. А вие?
— В командировка съм. От Осака. На съвещание. Тъпо съвещание, но понеже управлението на фирмата е в Осака, нямаше как да не пратят някого.
Аомаме му се усмихна механично. Хич не ми дреме за работата ти, мистър, рече си наум, просто харесах формата на главата ти.
— И ми се прищя да му пийна едно след работа. Имам още една задача за утре сутрин и после — обратно за Осака.
— И аз току-що свърших една важна задача.
— Така ли? И с какво се занимавате?
— Не обичам да говоря за работата си. Става дума за силно специализирана професия.
— Специализирана професия — реагира мъжът, като повтори думите й. — Професия, изискваща специализирани методи и подготовка.
Абе, ти да не си някакъв подвижен речник?, заяде се тя наум, но не спря да му се усмихва:
— Хмм, може и…
Той отпи от уискито със сода и грабна шепа ядки от купичката.
— Много ми е любопитно с какво се занимавате, но вие явно не желаете да говорите за работата си.
— Поне засега не — кимна тя.
— Случайно да е свързана с думи? Да сте например редактор или университетски учен?
— Кое ви кара да мислите така?
Той оправи възела на вратовръзката си и закопча горното копче на ризата.
— Не знам. Но като гледах как сте се забили в оная дебела книга…
Аомаме чукна с нокът ръба на чашата си.
— Обичам да чета. Но то няма никаква връзка с работата ми.
— Предавам се. Не мога да позная.
— Сигурна съм, че няма да познаете — каза тя, а наум добави: Никога.
Огледа я пак за секунда. А тя се престори, че е изпуснала нещо, наведе се и му даде да се запознае подробно с цепката между гърдите й и евентуално с мярналия се бял сутиен с дантела. После се изправи и пак отпи от своето „Къти Сарк“ с лед. Едрите заоблени бучки звъннаха по стените на чашата.
— Ще пиете ли още едно? — попита той. — Щото и аз ще си взема.
— Ако обичате — отвърна Аомаме.
— Гледам, че носите на пиене.
Аомаме му се усмихна неопределено, но бързо възвърна сериозния си вид.
— О, да, щях да ви питам нещо.
— А именно?
— Променяли ли са напоследък униформата на полицията? И оръжието, което носят полицаите?
— В какъв смисъл „напоследък“?
— От седмица насам, да кажем.
Той я изгледа недоумяващо.
— И полицейските униформи, и оръжието бяха променени, но това стана преди няколко години. Премахнаха твърдите, почти парадни куртки и ги замениха с по-свободни, по-скоро якета. И почнаха да носят нови, автоматични пистолети. Оттогава не знам да са променяли нещо.
— Аз пък съм убедена, че поне до миналата седмица всички японски полицаи бяха въоръжени със старомодни револвери.
— Много бъркате — завъртя глава мъжът. — От доста време са с автоматични пистолети.
Абсолютни сигурен ли сте?
Тонът й го накара да се замисли. Сбърчи вежди и взе да рови из спомените си.
— Е, на така формулиран въпрос не мога да отговоря със стопроцентова сигурност, но си спомням, че вестниците писаха нещо за преминаването към новото въоръжение. И че се вдигна доста шум. Дежурните групи в защита на гражданските права се заоплакваха пред правителството, че пистолетите били прекалено мощни.
— И това е станало преди време? — не вярваше Аомаме.
Мъжът привика бармана на средна възраст и го попита кога според него полицията е сменила униформите и въоръжението си.
— През пролетта преди две години — отвърна без всякакво колебание барманът.
— Какво ви казах? — разсмя се мъжът. — Барманите в първокласните хотели знаят всичко!
Барманът също се засмя.
— Е, чак пък. Просто братлето ми е полицай, затова съм го запомнил. Той не можеше да понася новите униформи и вечно се оплакваше. И че новите пистолети били прекалено тежки. По този въпрос и досега мрънка. Дали им деветмилиметрови берети. Само с едно щракане минават на полуавтоматична стрелба. И съм почти сигурен, че нашата корпорация „Мицубиши“ вече ги произвежда тук по лиценз. Но пък в Япония почти никога не стават масови престрелки, така че подобни мощни пистолети надали са чак толкова оправдани. Най-голямата грижа на полицаите е всъщност някой да не им ги открадне. Но тогавашното правителство бе поело курс към модернизиране на полицията.