— Била си в група от хулигани ли?
— Да, в пети клас. Надумахме се да не говорим с едно момче. Вече не помня защо. Трябва да е имало причина, но след като не я помня, явно не е била важна. Но и досега ми е кофти. Срам ме е, като се сетя. И се чудя от какъв зор съм го правила. Не мога да си обясня какво ме е подтиквало.
Това напомни на Тенго за едно конкретно събитие — нещо от далечното му минало, за което сегиз-тогиз се сещаше. Нещо, което нямаше никога да забрави. Но реши да не отваря дума за него. Прекалено дълго обяснение щеше да се получи. А беше и от ония неща, чиито най-важни нюанси се изгубват, щом ги сведеш до думи. Никому не беше казвал досега и надали щеше да го направи някога.
— В крайна сметка — каза приятелката му — човек се чувства по-добре не като част от изключеното малцинство, а като участник в изключващото мнозинство. И си вика: „Ох, добре, че не съм аз“. Винаги е било така — във всички периоди и във всички общества. Принадлежиш ли към мнозинството, спестяваш си мисленето за куп неприятности.
— А щом си в малцинството, все за тези неприятности си мислиш, така ли?
— Горе-долу — съгласи се мрачно тя. — Но пък, ако си в подобна ситуация, може би се научаваш да мислиш за себе си.
— И това е вярно, стига, като мислиш за себе си, да не вземеш само за тези неприятности да си мислиш.
— Да, и такъв проблем съществува.
— Най-добре е да не го възприемаш на сериозно — каза Тенго. — Надали ще се окаже чак пък толкова ужасно. Сигурен съм, че в класа й има и деца, които умеят да мислят с главите си.
— Надявам се — отвърна тя, после прекара известно време насаме с грижите си. Притиснал слушалката към ухото си, Тенго търпеливо я изчака да си събере мислите.
— Благодаря ти — рече му тя накрая. — Малко ми поолекна, след като споделих с теб. — Изглежда, бе стигнала до някакви изводи.
— И на мен ми олекна — каза Тенго.
— В какъв смисъл?
— От това, че си поприказвах с теб.
— До другия петък — каза тя.
След разговора Тенго отскочи до кварталния супермаркет. Върна се с голяма торба покупки, уви зеленчуците и рибата в опаковъчно фолио и ги прибра в хладилника. Докато готвеше вечерята под звуците на музиката от някаква УКВ станция, телефонът пак иззвъня. Рядко му се случваше на Тенго да провежда четири разговора за един ден — през годината такива случаи се брояха на пръсти. Този път го търсеше Фука-Ери.
— Обаждам се по повод неделята — каза, без дори да го поздрави.
Говореше му на фона на автомобилни клаксони. Куп шофьори май се ядосваха за нещо. Сигурно звънеше от телефонен автомат на оживена улица.
— Да — отвърна й, добавяйки материя към скелета на безплътното й обаждане. — Неделя сутринта… вдругиден… ще се видим и ще ме запознаете с някого.
— В девет. Гара Шинджуку. Първият вагон на влака за Тачикава — изложи тя три последователни факта.
— С други думи, искате да се срещнем на перона за заминаващи по линията Чуо — там, където спира челният вагон, така ли?
— Така.
— Докъде трябва да е билетът ми?
— Няма значение.
— Тоест — да си купя какъвто и да било билет и ще доплатим при слизането — добави отново материал към думите й Тенго, както постъпваше и с „Въздушната какавида“. — Означава ли това, че ще се отдалечим от града?
— Какво правехте, като ви се обадих? — попита тя, без да обърне внимание на въпроса му.
— Готвех вечеря.
— И по-точно?
— Нищо особено, само за себе си. Сушена скумрия на скара и настъргана дайкон24. Супа мисо с миди и пресен лук, която ще ям с тофу. Краставица и водорасло вакаме с оцет. Плюс ориз с китайско зеле напа. Това е всичко.
— Звучи привлекателно.
— Съмнявам се. Нищо особено. Повечето време това ям — каза Тенго.
Фука-Ери се умълча. На нея, за разлика от Тенго, дългите паузи, изглежда, не й правеха впечатление.
— А, щях да забравя. Днес почнах да преработвам вашата „Въздушната какавида“. Знам, че още не сте си дали окончателното съгласие, но реших да избързам, че да успеем да се вместим в срока.
— Господин Комацу ли ви каза — попита го с равна интонация.
— Да, той ме помоли.
— Вие двамата близки ли сте си — попита тя.
— Ами, донякъде… — отвърна Тенго. Надали имаше човек на този свят, който да е „близък“ с Комацу, но Тенго не желаеше да се впуска в подробности.