Но към края на шестдесетте години нещата взеха да се влошават. През 1970 година предстоеше второто подновяване на американо-японския договор за сигурност, а студентското движение категорично се противопоставяше. Блокираха университетските кампуси, водеха битки с хвърлените срещу тях полицейски части за борба с безредиците, провеждаха диспути между различните крила на движението си, придружени с кървави разправи, и в резултат на всичко това нарастваше броят на загиналите. Не желаех да се замесвам в един такъв начин на живот, затова реших да напусна университета. Поначало академичният живот изобщо не ми бе по вкуса, а като почнаха протестите и безредиците, съвсем ми писна. Истаблишмънт, антиистаблишмънт — майната му на всичко. В крайна сметка всичко се свеждаше до сблъсък между организации, а пък аз не изпитвах доверие към нито една организация, била тя голяма или малка. Вие, като ви гледам, още сте били малък по онова време за студент.
— Така е. Докато ми дойде времето, вълненията бяха затихнали.
— Край на веселбата, ако може така да се каже.
— Общо взето.
Професорът повдигна за миг ръце от коленете си, после пак ги отпусна:
— И така, напуснах университета, а след две години напусна и бащата на Ери. По това време той се бе увлякъл по революционната идеология на Мао Дзедун и поддържаше китайската Културна революция. Тогава почти нищо не се чуваше за ужасите и нехуманността на тази „културна революция“. Някои интелектуалци дори взеха да размахват „малката червена книжка“ с цитати на Мао. Бащата на Ери стигна дотам, че организира на територията на университета нещо като група хунвейбини33, която взе участие в стачката срещу университета. В организацията му се включиха и студенти маоисти от съседни кампуси и под ръководството му фракцията сериозно се разрасна. При което университетската управа вика полицейските части за борба с безредиците да атакуват района на университета. И понеже и той се бил укрепил там със студентите, арестуват и него, съдят го и го осъждат. Което води до де факто уволнението му от преподавателското тяло. Ери тогава беше съвсем малка и надали си спомня нещо.
Фука-Ери продължи да мълчи.
— Баща й се казва Тамоцу Фукада. След като напуска университета, взема десетима от най-верните си хунвейбини и групово влизат в Академията „Такашима“. Повечето студенти, така или иначе, бяха вече изключени от университета. Трябваше да се приютят някъде, така че Академията „Такашима“ беше сравнително подходящ вариант. Медиите по онова време следяха доста отблизо дейността им. Чули ли сте нещо по този повод?
— Не съм — завъртя глава Тенго.
— С Фукада замина и семейството му. Имам предвид жена му и нашата Ери. Всички влязоха накуп в „Такашима“. Предполагам, че сте чували поне за Академията „Такашима“?
— В най-общи линии. Знам, че е била организирана на принципа на комуните. Водели напълно комунален начин на живот и се издържали със земеделие. И с млекодобив в национален мащаб. Не вярвали в личната собственост и всичко бито притежание на колектива.
— Точно така. Предполагаха, че Фукада търси в Академията „Такашима“ някаква утопия — рече намръщен Професора. — Разбира се, утопии няма никъде по света. Утопията е като алхимията и перпетуум-мобилето. Мен ако ме питате, целта на „Такашима“ е да създава безмозъчни роботи. Да изключва от човешкия мозък онези вериги, които му позволяват да мисли самостоятелно. Да изгражда свят, подобен на света, изобразен от Джордж Оруел в неговия роман „1984“. Сто на сто си давате сметка колко много кандидати за подобна мозъчна смърт има на този свят. Животът им става много по-лесен. Не им се налага да разсъждават усилено, от тях се иска единствено да мълчат и да изпълняват заповеди. Храната им е осигурена. За онези, които се стремят към подобен живот, Академията „Такашима“ може и да представлява утопия.
Фукада обаче не бе такъв човек. Обичаше да обмисля всичко, да оглежда нещата от различни посоки. Цял живот с това си беше изкарвал хляба. Такава му беше професията. Такъв като него просто нямаше място в „Такашима“. Това му бе станало ясно от самото начало. Но след като го изритаха от университета с куп надъхани студентчета, нямаше къде да отиде, затова избра „Такашима“ като временно убежище. Само че не търсеше утопия, а да си изясни такашимската система. Като начало трябвало да се научат на земеделие. А Фукада и студентите му бяха все градски чеда. Разбираха толкова от земеделие, колкото аз разбирам от ракетостроене. Имало какво да учат: системи за разпределение, възможностите и ограниченията на самозадоволяващото се стопанство, практическите правила на живота в една комуна и така нататък. Изкараха две години в „Такашима“, изучили каквото имало да се изучава. После Фукада поел групата си, напуснал с нея „Такашима“ и започнал самостоятелен живот.
33
Хунвейбини (кит. — „червеногвардейци“) — необразовани младежи, на които по време на китайската Културна революция през 60-те години е внушено, че ще управляват страната, след като си я възвърнат от ръцете на учените и партийците. „Революционните“ им комитети започват масов терор и разгром на партийните организации, науката и културата. След като се справя по този начин с опонентите си, Мао Дзедун обявява края на Културната революция. Останалите без образование и професия хунвейбини стават непотребни и през 1969 г. биват разселени в селските райони. — Б.пр.